Пръстен, сключен около града, и аз в центъра му.
Никакво съмнение. Мики Нокс, тази вечер ще се срещнеш с Джак Сканети, мръснико!
Вечерта всички служители на закона, работещи западно от Ел Пасо, се струпаха в Галъп. В очакване на повикването. Радиовръзки, плътно покриващи района, настръхнали на постовете си оператори. Някакво си местно произшествие събра за нула време седем полицейски коли. Оръжията прищракваха при зареждането. Евентуално за някой тийнейджър, пуснал касетофона си прекалено високо.
Някой от полицаите, оставени на пост в участъка, някой с повече сиво вещество — всеки участък си има такъв, измисли начин всички светофари в града да превключат на червено в случай на скоростно преследване. Само дето не ставаше въпрос за игра на гоненица в екшън. Намирахме се в пустинята Аламо. И на стария Джак Сканети се падаше ролята да се смее последен.
Място не можех да си намеря от вълнение. Всичкото „Уайлд търки“ на света не би могло да ми помогне да се отпусна. Изкарах няколко часа с някакво местно момиче, което намерих в залата за боулинг, но дори и то не можа да намали огъня. Започнах да кръстосвам града като побесняло краставо псе.
Най-накрая паркирах до закусвалнята „Гремпа гранд“.
Два часа кафе, цигари и незначителни разговори. През цялото време бръмченето се усилваше. Все едно че слушаш радиостанция, чийто предавател е развален. Чуват се главно шумове от статичното електричество, разнообразявани тук-там с някой музикален пробив.
Колкото повече се приближавах, толкова повече музика чувах.
Гинис се обади от колата си. Имаше да изгълта още триста километра. Не бяхме на едно мнение по въпроса за запазване на правата им; каза, че престъпниците щели да го сметнат за възможно спасително убежище от закона. „Нищо не е в състояние да ги защити тази вечер“, исках да й кажа. Не и от мен. Тази вечер никой не може да се изправи насреща ми. Изведнъж го почувствах.
Радиото най-сетне, включи на честота, бръмченето достигна максимума си. Измъкнах се от сепарето. Сграбчих телефона и замръзнах до него в продължение поне на десет секунди, без да смея да дишам. Пръстът ми барабанеше по масата. Не можех да се овладея. Огледах се — всичко живо в закусвалнята ме зяпаше, сякаш бях чернилка, на която са й избили чивиите.
Сенките им падаха върху стената. Всички хвърлят сенки върху стената. В средата на помещението виси лампа и лъчът й се върти в кръг, като фар. Зад него се местят сенките на преминаващите.
Само дето никой освен мен не вижда светлината.
После съзирам задното сепаре. Той мести ръце пред лицето си. Наблюдава как сянката им пада върху очите му. Той също вижда светлината. Но никой друг. Бързо го оглеждам — на четиридесет, оплешивяващ, облечен в скапана тениска с Мики и Малъри. Отклонява поглед от светлината, извиква към мен. Не мога да разбера какво вика. Но знам, че е време да тръгвам.
Появи се и моята сянка.
Карам и не го осъзнавам. Не си спомням кога съм запалил колата, кога съм излязъл от паркинга. Просто карам. Състоянието ми се подобрява. Ще се оправя. Не мога да направя разлика между Галъп и Египет, но поне улиците са прави и празни.
Успявам да сортирам материала, постъпил в главата ми. Звукът е пуснат докрай, във всеки смисъл на думата. Не мога да го намаля. Не мога да се абстрахирам от него. Намирах се в центъра на паяжината, точно където се бях инсталирал. А сега някой се беше намъкнал в капана ми.
Намирах ги, без да го осъзнавам. Движейки се по тяхната нишка. Повикването дойде по радиото — някой бе натиснал бутона на алармата на „Хейуьрт“ 1500. Денонощна аптека „Наркотична зона“. Без майтап.
Бях там, преди още да съм го разбрал. Беззвучно оперно представление с участници в черно и бяло, насочени оръжия и мигащи светлини. Полукръг около единствения вход. Извадих пистолета си в движение. Сигурно щях направо да се втурна с изстрели към аптеката, но някой ми пъхна мегафон в ръката. Но преди да успея да кажа и дума…
Малъри Нокс. Препъна се на излизане през автоматичната врата. Кожата й — девет нюанса по-бледа от бялото. Забеляза ченгетата, но беше твърде късно. Не хора, а подивели кучета. Накачулиха й се като мухи на лайно. Петима се замятаха заедно с нея по паважа, а тя продължаваше да рита като побесняла котка.
Завлякох я до вратата, а тя не преставаше и за секунда да се дере като някакъв зъл дух: „Избий ги сичките, избий ги сичките!“
Извадих ножа си и я обхванах през голия корем, пръстите ми стиснаха колана й и го извъртяха. Отстрани може да е изглеждало, че само й помагам да пази равновесие. Заблуда.