— Кажи ми… Ти беше Шейн, нали? — каза Уейн.
— Девлин. Просто Девлин.
— Точно така. Кажи ми, Девлин. Пристигането на Мики Нокс отрази ли се по някакъв начин на поведението на по-рано въдворените? Нали разбираш — убийства на стражи или други затворници или нещо подобно. От гледната точка на работещия тук.
Девлин само вдигна рамене и каза „не, не особено“. Но ако си струваше да бъде откровен, ако Уейн му вдъхваше доверие, би казал, че нервите му значително се бяха опънали от деня на пристигането на Мики. Целият затвор сякаш беше преминал в състояние на пълна бойна готовност. Човек можеше да го усети по въздуха — понякога горещ, като пристъп на вълнение и отмалялост, които те удрят точно преди да те завладее страхът, а понякога ставаше студен — като ледени пръсти, подскачащи по гръбнака ти. Всички млъкват и се заслушват, защото това, чаканото, дето ще се случи неизбежно, може да се стовари всеки момент и от всяка възможна посока. А тишината правеше страха още по-осезаем. В затворническия живот тишината е сигнал за опасност, затишие пред буря.
А и появата на цялата тая шумна групичка беше гаранция за влошаване на положението. Девлин не можеше да си обясни по каква причина Макклъски е разрешил на тоя човек и неговия екип да се мотаят из затвора, където и без тях си беше достатъчно напечено. Не знаеше защо директорът е разрешил караваната с машинарии и журналисти да спре точно пред затвора и да намъкнат цялото й съдържание вътре, разбърниквайки допълнително и без това надигналата се мътилка. Баща му се беше пенсионирал от Изправителния отдел, но чичо му Върнън все още беше на служба в Батонгавил. Върнън обичаше да казва, че колкото и на лошо да отиват нещата, никога нямало да се стигне до ужасии, както по време на бунта през 75-а. Та той каза на Шон да не се тревожи — двамата Нокс скоро щели да ги разкарат и всичко щяло да се върне към нормалното си състояние. Без Шон да го е питал каквото и да е по въпроса. Съвсем случайно Върнън си беше взел десет дни отпуск, за да отиде на риболов в Колорадо.
— Говори без заобикалки — обади се Уейн. — Искам да знам всичко, дето има да се знае за Батонгавил. — Думата се изтърколи по езика му подчертано сладострастно. На Уейн толкова му хареса начинът, по който прозвуча, че я повтори няколко пъти: — Батонга, Батонга, Батонгавил. Разкажи ми за това място. Разкажи ми за…за… — Той погледна към Джули за помощ и тя му написа търсеното понятие на секундата. — Точно така, за духа. Предай ми с твои думи духа на това място. Искам да знам как ще се чувствам, ако ми отнемат свободата, прегазен от жестоките колела на американската съдебна система. — Уейн продължи, увлечен в рапсодията на собствената си проза, но Шон пропусна основната част и заключението, защото по портативната му радиостанция започнаха да текат заповедите на дежурния офицер, а именно да задържи екипа в коридора.
— Защо спираме? — попита Уейн, вибриращ от нетърпеливо очакване. — Нещо да не се е издънило? Нещо, което криете от нас? Нещо, което не трябва да видим?
— Не — обясни Шон. — Затворниците от ООО отиват в столовата и на никого не е разрешено да влиза в контакт с тях.
Джули измъкна с рязко движение химикалка и започна с бясна скорост да драска нова бележка, но Уейн беше по-бърз.
— ООО? Какво означава това? Съкращение за някакъв вид политически затворници? Лишени от някакви права? Да не би администрацията на затвора да се опитва да ги лиши от правото им на достъп до средства за масово осведомяване? — забълва Уейн тревогите си като картечница. Положителният отговор на последния му въпрос идеално се връзваше със заплануваната встъпителна част на интервюто.
— Не — каза Шон. — ООО означава „отделно охраняван отряд“. Доносниците, на които ще им прережат гърлата, ако се смесят с общата маса, и по-възрастните затворници, които просто не искат да се разправят с тарторите на отделните блокове.