— Аз… ъ-ъ… имам в-в-в-въпрос.
— Давай.
Времето се разду като балон пред очите му, вперени във въртящата се светлина. Спечелените секунди му дадоха възможността да се види в монитора, да види оредялата си коса, през която преминаваха лъчите на студийното осветление. Разполагаше с достатъчно време да бръкне в джоба на якето си и да нагласи удобно ръката си около ръкохватката. И с предостатъчно време да преглътне и да каже чисто и ясно:
— Просто исках да знам дали смъртта е болезнена.
И измъкна малкия сребрист пистолет с малките му сребристи куршуми. Вдигна го с абсолютно изпъната ръка. Прицели се в двойката, намираща се най-далече вляво от него. И стреля.
Все едно че използваше дистанционно управление. Но от по-шумните. Едно след друго телата на разказвачките в шоуто отскачаха рязко напред или назад, ударени от куршум съответно в гърдите или главата. За човек, който не е хващал оръжие през живота си, Оуен стреляше с впечатляващо смъртоносна точност. Нечовешка, според определението, дадено от един следовател по-късно.
Оуен сякаш беше камък, хвърлен сред публиката — около него започна да се разширява кръг празно пространство: тълпата панически се разбяга. Майки и дъщери се газеха и прескачаха, и се свиваха между редовете и под седалките. Излишни притеснения. Пистолетът даваше възможност само за четири изстрела, след които Оуен се опита да връчи все още димящото оръжие на Опра, но тя вече се изтегляше на четири крака нагоре по стълбите и по-далеч от него.
Тълпата и телевизионният екип се заблъскаха към вратите, а Оуен си седна спокойно на стола в очакване на полицията. Не оказа абсолютно никаква съпротива, когато го проснаха по лице върху килима и щракнаха белезниците зад гърба му — толкова стегнато, че кръвта престана да циркулира в китките му. Но дори и да го удряха, да го ритаха, да плюеха в лицето му, той нямаше нищо да отрича и щеше да положи всички усилия, за да изглежда напълно нормален, когато признае вината си.
Съдебната процедура беше бърза и след по-малко от месец Оуен Трафт се оказа там, където искаше да бъде — зад решетките на Батонгавил. Местопребиваването на Мики Нокс. А за тази вечер и на Малъри Нокс, защото на следващия ден двамата щяха да бъдат откарани в психиатричната клиника „Нистрьом“ или, иначе казано, „Пристанът за лоботомици“. Докато следеше с поглед как Уейн Гейл изчезва по коридора, Трафт се изпълваше с увереност, че съдбата е подготвила и насочила пътя му към Батонгавил. Някакъв дух беше влязъл през портала заедно с Уейн и камионите с апаратура и сега това можеше да се почувства из целия затвор. Тихо, неизразимо вълнение, затворена електрическа верига от неспокойствие, излъчващо се от стените на килиите и залите. Той нямаше представа какво точно си е наумила съдбата по отношение на него, но откакто беше чул гласовете, които му казаха да зареже работата си и да си купи пистолета чак от Чикаго, пресичайки цялата страна, тя не го беше подвеждала. Дори в момента гласовете все повече се извисяваха в мозъка му, но думите им бяха все още неразбираеми.
Каквото и да предстоеше, предстоеше скоро.
14.
Докато екипът на Уейн Гейл наближаваше Батонгавил, самолетът на Катрин Гинис се приземи в Албъкърк, Ню Мексико.
През дванайсетте месеца, изтекли след залавянето на Мики и Малъри Нокс, Катрин Гинис беше изчела всяка думичка, написана във връзка с тях, под претекст, че прави изследване за нуждите на архива в Куонтико. Нещо като проява на манията й за „статистическа цялостност“ — този термин използваше в споровете им Дан, ортопедически хирург, с когото тя излизаше от време на време. В известна степен диагнозата му беше правилна. Тя беше от хората, които, след като наместят всички парченца от мозайката, я заливат с лепило, лакират я и я заключват за вечни времена в съответния шкаф.
Честно казано, тя не беше убедена, че всички парчета от мозайката на Мики и Малъри са събрани, да не говорим за подреждането им. Нетривиалността на случая беше очевидна — двамата Нокс бяха избили повече от петдесет души, а в следствието зееха дупки, които всички, работещи по него, съзнателно пренебрегваха — заключения, невръзващи се в логически вериги и насила натикани на мястото на логически оправданите. С докторска степен по криминална психология, тя не беше склонна да се поддава на чувства или подозрения в работата си. Но в случая нещо определено куцаше.
Тя нае кола в Албъкърк и подкара по пътя за Галъп още преди слънцето да се е показало на хоризонта. Неделята е необичаен ден за изпълняване на служебни задължения, но за срещата си със следователя по тежките престъпления на окръг Кук тя отделяше от личното си време. Да не говорим, че отделяше и от личните си средства за осъществяването й. Катрин пристигна пред къщата на следователя, точно когато небето се обагри в ярката синя светлина на деня в Ню Мексико.