— Добра работа, докторе. Мнозина не биха се впечатлили от толкова обичайни подробности. Но не и вие.
— Благодаря ви, детектив. Ще го приема като комплимент от най-добрия.
Мълчание.
— Значи ще се видим, когато пристигна — каза тя. Сканети се засмя.
— Не и ако аз те видя пръв.
После затвори телефона и излезе от кабинета. Имаше още едно задължение. Към Малъри Нокс.
15.
Дуайт Макклъски не беше щастлив човек.
Когато се съгласи да допусне Уейн Гейл и пътуващата му циркова трупа в Батонгавил за интервю с Мики Нокс, той нямаше ни най-малко намерение да удържи на обещанието си. Един вид подигравка с така наречения „журналист“ — да го накара да си мисли, че ще постигне желаното от него. По това време на Мики и Малъри им оставаха три седмици преди да бъдат преместени в „Нистрьом“, а невероятната бюрокрация, през която трябваше да се мине за получаване на разрешение за каквото и да било в отдела, отговарящ за местата за лишаване от свобода в щата Илинойс, даваше нищожни шансове да се сдобиеш дори с един кламер в посочения срок, да не говорим за заплануването на интервю на живо от телевизионна компания.
Откъде да предположи той, че това нищожество Гейл държи вицегубернатора в малкия си джоб?
През 1975 година Сантино Гонзалес, предшественикът на Макклъски в Батонгавил, човек от „новото поколение“ директори на затвори, с научна степен по социология, беше написал разработка, в която се противопоставяше на смъртното наказание. Един ден в столовата възникна спречкване, точно на обяд, и преди денят да отмине, на охраната се наложи да си върне карцера със сила от контрола на затворниците. Шест души бяха убити.
Гонзалес се пенсионира и сега обикаляше страната, изказвайки се в подкрепа на смъртното наказание. Почти час и половина беше отнело на Гонзалес да стигне до затвора в най-натовареното движение. Толкова отнемаше пътят от Чикаго до Джолиет — а двама души от охраната бяха вече мъртви, още преди директорът да успее да си покаже носа в затвора. Така че ръководството на отдела, отговарящ за местата за лишаване от свобода, постави пред евентуалния му заместник изискването да се установи за постоянно в Джолиет, което пък лиши длъжността от привлекателност, защото малцина по върховете на тоя бизнес бяха склонни да отглеждат децата си в малък затворнически град от селски тип.
Въпреки това Дуайт Макклъски безстрашно постави кандидатурата си. Може и да не беше най-способният или квалифицираният от кандидатите, но му допадаше идеята да управлява с желязна ръка едно от сборищата на престъпници с най-мрачна слава в страната. Нямаше деца, за които да мисли — синът му беше загинал във Виетнам през 68-а, а Брайон работеше за корпорацията „Алпо“ в Синсинати, Охайо. Съпругата му Максин — бяха женени от четиридесет и четири години, гледаше главно търговията си в магазина за сувенири, собственост на общината в Джолиет, и нямаше нищо против да живее в затворнически град, стига да не й се налага да слуша затворнически новини всяка вечер, когато Дуайт се прибира вкъщи.
Сега обаче Дуайт Макклъски създаваше впечатление на човек, напрегнат вътрешно като опъната струна. Беше принуден да наблюдава как групичката медийни педерасти се опитва да завземе властта в неговия затвор. Все от хората, дето ще залеят някой съд с молби да им се разреши да бъдат зрители на федерална екзекуция и там да си изповръщат червата. В Батонгавил наблюдателната зала предвидливо беше построена върху склон, за да могат разните му нечистотии по-лесно да се почистват.
Макклъски погледна с отвращение карнавала, разиграващ се пред него.
Шон Девлин, заел позиция при вратата на помещението, в случай че нещата тръгнат да се изплъзват от контрол, никога не беше виждал директора толкова разтревожен. От двете му страни, както винаги, стояха неизменните му телохранители Кавано и Вурлицър — чифт садисти, угоднически стараещи се да предусетят всяка негова дума. По-късно Девлин си припомни, че Макклъски нервно подръпвал закачените на колана му клещички — любимо средство за укротяване на затворници, и наблюдавал как звукотехници, оператори, гримьорки и разни други („съществен персонал“, както се титулуваха в молбата на телевизионната компания), превръщат затвора му в цирк. Растения в саксии, изтривалки, имитиращи кожа от зебра, кожени кресла — начало на гръмотевично фиаско според него. Макклъски гледаше Гейл с разгаряща се омраза, а някъде отзад по екрана течеше „Супербоул“.