Наближаваше краят на четвъртата четвъртина и разликата в резултата вече съвсем не приличаше на разгромна — 20:17. Изпаднали в паника програмни редактори държаха Уейн на телефона и му повтаряха, че може да се наложи забавяне на интервюто, ако се стигне до продължения. Ответният писък на Уейн трудно се поддаваше на дешифриране, но Девлин изтъква, че в него се съдържали различни епитети по адрес на тъста му.
Ако Уейн Гейл се намираше на границата на припадъка, Мики Нокс беше спокоен като будистки монах, сериозно отдаден на изучаване на вътрешната си същност. Беше обръснал главата си специално за интервюто и фотогеничността му, контрастираща със саморъчно правените татуировки, му придаваше още по-зловещ вид отпреди. На пръв поглед Макклъски и Уейн не обръщаха особено внимание на присъствието му в стаята, но Девлин беше убеден, че въпреки демонстрираното безразличие, нито един детайл не убягва от вниманието на Мики Нокс.
Когато преди десет минути го въведоха в стаята, през екипа премина панически шепот. Голата му глава със свежо лъснала се бяла кожа върху големия череп и очите, по-големи и по-тъмни от всякога, стреснаха всички. Скоти първи се окопити и бързо пренагласи осветлението така, че да елиминира заслепяващия блясък от отражението на кубето на убиеца.
— Радвам се отново да те видя, Мики — каза Уейн и протегна ръка за здрависване, но Мики не реагира и не отвърна нищо, само злобният му поглед обходи стаята изпод спуснатите клепачи — тигър, разучаващ новата си клетка.
— Имаш ли нещо против малко да те погримираме? — попита Гейл, насилвайки се да запази самообладание. Джули и останалите от екипа несъзнателно се бяха отдръпнали. Мики се усмихна и кимна.
Охраната го отведе до стола и Уейн видя как кариерата му се разпада на прах. Каквото и да се беше случило в затвора с Мики, в резултат някаква верига в мозъка му явно беше дала на късо. Нямаше го чувството за хумор, усета към обстановката, индивидуалността — всичко, превърнало го в „Мансън на 90-те“. Сега той просто беше поредният непоносимо скучен кокошкар.
Внезапно Уейн огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път.
„Бяхме дванайсет души, въоръжени с «Мосберг» с дванайсетпатронни пълнители, и бяхме пръснати по целия периметър — разказва Девлин. — Не ми се вярва да не ни е забелязал преди това.“ Но Уейн изпърха като дизайнер по вътрешното обзавеждане, включил изведнъж, че стените на модернистичното му жилище са окичени с предренесансови платна.
— Божичко! — изкряка той и издърпа Макклъски да му шепне в усамотение. — Дуайт, нямаш нищо против да се обръщам към теб с Дуайт, нали? Дуайт, може ли само да те попитам нещо?
Макклъски цял излъчваше подозрение, но отстъпи. Уейн постави ръка на рамото му и го заразхожда из стаята.
— Нали вече успя да видиш приятелчетата, с които работя?
— Да, успях.
— Големи скици, нали?
— Така изглежда, обаче… Уейн не му даде да довърши.
— Скот — оператор-гений. Роджър — магьосник със звука. Ей оня там, Джош, е най-добрият плейбек-оператор. Хърб и Франк са хората ми по осветлението, не бих се справил без тях. Мария, моята асистентка — не я заменям за нищо на света. И Джули, продуцентката ми — ами по-скоро бих се справил без една от ръцете си, отколкото без Джули Пули…
— Така ли се казва?
— А, не, прякор. Виж сега, те са моите деца и аз нямам нужда от никого другиго освен тях. След двегодишна съвместна работа сме като добре смазана машина. Не, по-скоро — като кола от Формула 1. Не, задраскай и последното. Най-точно е да се каже, че сме като швейцарски часовник. Малък размер, деликатен механизъм, компактност… не би могло да се предположи, че ще работи толкова добре, но работи. Защото е излязъл с обич изпод ръката на майстора, вложил в изработката всички владени от него тайни на занаята.
Уейн остави Макклъски да смели чутото. Не му понасяше особено добре.
— Виж какво, Дуайт, не знам дали някога си се появявал пред камерите, но…
Дуайт се изду като напомпана гума.
— Да ти кажа, бил съм.
— Наистина ли? — прояви интерес Уейн, придружавайки го с имитация на ентусиазъм.
Девлин забеляза как по лицата на екипа пробягаха весели пламъчета — очевидно бяха чували същия въпрос да се задава по същия начин многократно, но не знаеха, че Макклъски е известен като човека с най-голямото его в щата Илинойс и че ухажванията на Уейн дават предполагаемия резултат.
— Бях в „Бароните на риска“ преди седем-осем години.
— Е, ама светът наистина е малък — възкликна Уейн. — Значи знаеш от първа ръка как се правят нещата в Холивуд. Навсякъде светлини, генератори, екипи от по сто и петдесет души…