Точно в седем и четиридесет и две минути вечерта въвеждащите кадри към интервюто, придружени от снимка на Мики Нокс, заеха екрана на телевизора в стаята за почивка на крило „Б“.
„А сега Уейн Гейл застава очи в очи с Мики Нокс. Директно от затвора с усилено строг режим Батонгавил, в навечерието на лоботомията на Мики Нокс. Луд ли е той, или не? Нека цяла Америка бъде съдия…“
Усещането беше сякаш бръснач разсече въздуха — спомня си Макмилан Бесния, който по това време наблюдавал шоуто в стаята за почивка на крило „Б“. — Тоя бръснач се впи във всеки от нас. Никой не можеше да се мръдне от телевизора, след като на него се появи лицето на Мики Нокс. От деня, в който беше цъфнал в кафеза преди година, целият затвор замириса на барут, а сега цялата страна го гледаше, копелето му с копеле. Как дрънка за вълка, дето не знае, че е вълк, и за овцата, дето не знае, че е овца, щото Бог ги бил подредил така нещата.
Не си спомням точно в кои момент се случи, но мисля че беше когато започна да говори глупости за разните му демони — да, мисля, че тогава стана — говореше нещо за демона, живеещ вътре в теб и мен, как всеки си има негов си демон. Който се храни с омразата ти. Намушквания, изнасилвания, убийства, използва слабостта ти, страха ти, как само най-злите оцеляват.
Е, човече, казвам ти, ако искаш да видиш омраза и страх и дойдеш в Батонгавил, попаднал си на най-подходящото място. В минутката, в която го каза, сякаш нещо експлодира. Някак си точно тогава никой нямаше нужда от обяснения или подкани. Поглеждам през рамо и виждам онуй момче, Тънкия, който бездруго винаги си има вид на откачен. Беше забол поглед в екрана и всяка думичка, дето Мики Нокс я казваше, попадаше на място.
В следващия момент усещам как някакво кошче за боклук прелита във въздуха и се забива право в средата на телевизора. Телевизорът експлодира като ракетите, дето ги пускат за четвърти юли. Стане ли нещо такова, полицаите — те и без това са малко нервни — изскачат с пушкалата на пътеките и започват да обикалят нагоре-надолу из целия блок и да гърмят предупредително във въздуха. Не знам какво беше пуснало лудото му копеле, във водата ли, във въздуха ли, но май всички превъртяха в един и същи момент.
По-нататък всеки прави каквото може, та да забърка още по-голяма каша. Полицаите в стаята с телевизора ги млатят до смърт с крака от столове и маси. Полицаите горе на пътеките стрелят като побъркани, докато ония се прекачват през телта и все едно изобщо не усещат как кожата им увисва на парцали по нея, лудите им копелета. Ония стрелят и стрелят, и стрелят. А нашите напират ли, напират.
Някои започват да извличат дюшеци от килиите и да ги палят. Не знам как са я мислили тая работа, щото дюшеците са от гума, не от пух, и тая миризма, все едно че гориш пластмаса, прониква навсякъде и никой не може да диша. А полицията вече беше спряла водата, та никой не може да изгаси нищо, и започваме да къртим тръбите от стените и таваните да не се издушим като пилци.
Ако някога някое място е приличало на ада, казвам ти, човече, туй беше мястото. Спират тока и единственото осветление остават огньовете. От тавана се стича вода и целият блок се пълни с дим. Поглеждам си в краката, а там вече се насъбрали десет сантиметра вода и тя постепенно почервенява, не те лъжа, човече. Побърканите копелета изхвърлят хартии и полицаи, и каквото докопат през перилата. Вдигам очи към небето и си казвам: Дейвид, братче, наведи се и целуни сладкия си задник за последен път, защото това е само началото.
Беше в края на второто прекъсване за реклама, точно след като Мики Нокс беше признал на Уейн, че е „роден убиец“, когато Шон Девлин зърна Макклъски на телефона. „Каквото и да чуваше от другия край на линията, придоби вид на човек, дето му се пръскат хемороидите.“
— Къде? Господи Боже! Мамка им!… Ясно… ясно… Мобилизирай хората. Тръгвам веднага.
Макклъски затвори телефона, пое дълбоко дъх и изрева:
— Всички камери да се спрат!
— Това шега ли е? — извика невярващо Уейн. — Времето ни е изтекло!? Ама ние предаваме на живо, за Бога! Имаме още десет минути! Двеста милиона американци…