— В стаята за почивка на крило „Б“ е избухнал бунт. Имат оръжие, експлозиви, взели са заложници. Спирайте веднага! — отсече Макклъски безпрекословно. Никой в Батонгавил не му се беше опълчвал през последните деветнайсет години.
Но Уейн Гейл не се предаваше лесно.
— Тогава да дойдем с теб и да снимаме, а? Дуайт, за Бога! На живо!
— Оставаш тук и млъкваш! — каза Макклъски. С последни сили се сдържаше да не му строши главата. — По дяволите, трябва да видя какво става там долу, преди да ти разреша да снимаш. Всичко започна заради твоето проклето шоу.
Уейн излезе след него от стаята. Посегна да го хване за ръката. Беше отчаян.
— Но светът ни гледа, Дуайт! Такъв шанс няма да ти се падне втори път! Ти ще станеш прочут. Ще влезеш в историята! Дуайт!
Наглостта на Уейн беше толкова невероятна, че яростта на Макклъски се замени с удивление. Той се обърна към Кавано.
— Тоя задник продължава да се опитва да ме учи какво да правя в собствения ми затвор! Мамичката му! Копелдакът му нещастен представа си няма за какво става дума, но ние с теб знаем. Не той ще отговаря после, а ние. Така че, дръж си пръста на спусъка, както и всички останали, и бъдете готови да стреляте при първа заповед.
Шон Девлин си спомня: „Ясно ми беше някак си, че да се хвърля в най-напеченото с шефа не е най-силното ми желание и в стаята за интервюто щях да съм в по-голяма безопасност, но ще ти кажа честно, когато той ми викна да тръгвам с него, тръгнах с радост. Спомням си как, като излизах, погледнах към Дънкан Хомолка, който дъвчеше може би десетото си десертче за деня, и си помислих: «Благодаря ти, Боже, че ме измъкна от тази стая, защото не искам повече и секунда да остана близо до тоя ненормалник Мики Нокс».“
В стаята заедно с Кавано останаха още четирима стражи. Приятели на Девлин, с тях си пиеше пиенето.
Нямаше да мине и час и всичките му приятели щяха да са мъртви.
Джак Сканети си нямаше представа какво се разиграва в крило „Б“, докато приближаваше килията на Малъри с двама от охраната по петите му. Но дори някой да го беше поставил в течение на събитията, мозъкът му вече беше включен на други вълни. Той беше влязъл в еднопосочен тунел и трябваше да го извърви до края. В края на тунела стоеше Малъри Нокс. Пееше му песничка и го привличаше все по-близо към себе си, както сирените са подканяли Одисей да скочи в морето, право в прегръдката на смъртта.
„Казах му, че не трябва да влиза там сам — разказва Франк Леш, един от двамата, придружаващи Сканети в съдбоносния маршрут. — Мисля, че той си е мислел, че може да се справи с нея. Много хора я бяха правили тая грешка преди него и нямаха после възможност да съжалят, че са я допуснали. Но какво да направиш? Човекът е федерално суперченге и така нататък. Шефът казва да правим, каквото поиска. Мисля си, какво пък, по дяволите, може би е по-корав от мене, само дето аз за нищо на света няма да остана там вътре сам с нея.“
— Радвай се, Нокс — каза Сканети и потропа на вратата. Леш я отключи, Сканети влезе и им каза да изчезват.
„Погледнах Остин — човека, с когото бяхме двамата, и размислихме за секунда, но никой от нас нямаше особено желание да му се опъва, така че излязохме.
Излязохме в коридора, без да се опитваме да подслушваме, но и без това се чуваше как си мърморят нещо, после тя се засмя. Смехът й можеше да те уплаши — смях на психясала кучка, дето можеш да го чуеш само насън. И по-точно, в кошмарите си. Като на мръсница, на която й предлагат да се чука. И аз си помислих, че между едно суперченге и една суперубийца може и да има нещо. Може пък той да се облажи в края на краищата. Мен ако питаш, по-скоро ще си пъхна оная работа в натрошено стъкло. И тогава Остин и аз, двамата решаваме, че не можем да бъдем обвинени за нещо, което не знаем, ако стане изкофтяне, и отиваме да изпушим по една.
В следващия момент Сканети започва да врещи, все едно че е прасе, дето го колят. Затичвам се към вратата, но ключовете са у Остин и двамата сме толкова втрещени като виждаме, че тая четирийсеткилограмова пичка ще му потроши гръбнака на нашия здравеняк, че едвам успяваме да отключим. Махаме я от гърба му и Сканети е толкова побеснял, че вади патлака си и щеше да си я застреля на място, ако не бяхме му се развикали да престане. Ще си помислиш, че му е казала, че има най-мъничката нишка на света или нещо такова, защото отначало той просто не можеше да я остави жива на тоя свят. Но после си поема дълбоко въздух, после още веднъж и най-сетне и аз си поех въздух да се успокоя, щото разбрах, че няма да я застреля.
И после той хваща палката на Остин и почва да я налага. Отначало съм спокоен, щото поне не стреля по нея, но пък той продължава ли, продължава да я налага а тя пищи ли, пиши и може и да е убийца, но е и жена, и става непоносимо да гледаш. И аз си мисля как да го спра, обаче изведнъж сякаш всички адски бесове са пуснати на свобода и следващото нещо, което ми се мярка пред погледа, е Мики Нокс, застанал на вратата с карабина. Преди да успея да мигна, Остин е на земята и всичко наоколо тече като на бавен кадър, и аз успявам да гръмна веднъж и усещам как жегата от изстрел ме хвърля назад в стената.