Шон Девлин беше зад Макклъски, когато той влезе в наблюдателницата и трагедията се стовари с пълна сила върху му.
„Тауъри седеше пред мониторите и полудяваше пред очите ми — припомня си Девлин. — Погледнах, накъдето гледаше и той, и не ми трябваше много време, за да разбера какви бесове го тресяха.“
Дори сега, шест месеца след описваните събития, гласът на Девлин пресеква под напора на спомените. Ръката му трепери и се пресяга за успокояваща цигара, а той започва да изброява ужасите, разиграли се на мониторите пред него.
„Зърнах Болтин на стол в бръснарницата. Двама го държаха да не мърда, а трети посягаше с бръснач към гърлото му. Сарън го натъпкваха някъде си, с главата надолу, в контейнер за боклук, от който излизаха пламъци. Някакъв нещастник, когото дори не успях да разпозная, се люлееше от една от гредите в карцера, целият покрит с кръв и с пречупен врат. А Зумас… — Девлин спря за да събере сили да продължи. — Зумас, мойто другарче за риболов, който ми помагаше да ремонтирам мотора на моя «Камаро» 396 Ер Ес, модел 68-а… Не ми се говори какво точно правеха с него в залата за изповеди. Едва ли не се зарадвах, когато после научих че са го убили, защото никога нямаше да искам да го погледна в очите след това, което видях да правят с него. Ако на мен ми се беше случило, щях да искам да съм мъртъв.“
Девлин беше сразен от гледката на осакатяването и изтребването на приятелите си, но Макклъски трепереше от гняв. Може да се каже, че Спарки Нимиц, жител на Бруклин и почитател на блус-музиката, преместил се в Чикаго именно заради нея преди две години, не беше избрал най-подходящия момент да извести шефа си, че:
— Те са на свобода, сър. — С треперещ глас.
Нужно беше известно време Макклъски да абсорбира поднесената му от Спарки информация.
— Какво? — попита той.
— Те са… те са на свобода, шефе. Мики и Малъри Нокс са на свобода.
Начало на процеса на възприемане:
— Какво искаш да кажеш с това „те са на свобода“?
— Въоръжени са — каза Спарки и изстреля всичко на един дъх. — Държат за заложници екипа на Уейн Гейл, Кавано и Хомолка. Сканети е мъртъв. С тях имат камера и точно сега ги показват по телевизията.
Изражението на Макклъски замръзна, сякаш някакъв бушон в мозъка му изгоря и сега там вътре беше тъмно. Не можа веднага да си възвърне способността да говори.
— Това е краят! — изрева той. — Тия двамата изроди, мръсници долни шибани, да го направят това на моя затвор! Те са виновни! Ще ги обеся! Казвам ти Спарки — или те, или аз.
„Спарки не беше гений — казва по-късно Девлин, — но той, както и всички ние, разбираше колко лоши са новините. Всички бяхме слушали истории за бунта в Санта Фе през 82-ра — наричаха го «кланицата на дявола». Най-страшният затворнически бунт в историята на САЩ, така се водеше. Но тия истории ми се струваха като детски приказки, като гледах какво става под носа ми. При това имахме начело човек, обсебен от идеята за отмъщение повече, отколкото да си върне контрола над затвора — по-чудесен начин от този да ни избият всичките, здраве му кажи.“
„Всички бяхме шокирани от реакцията му — продължава Девлин, — но единствен Спарки имаше смелостта да му го каже.“
— Какво говориш, шефе? — каза Спарки. — Целият затвор гори като факла, а ти дрънкаш врели-некипели за тия боклуци Нокс.
Но гневът беше обладал Макклъски напълно.
— Ще преследвам тия отрепки, както се преследват побеснели кучета или смрадливи плъхове, точно това са те! — От устата му изхвърчаха слюнки. Съвсем побеснял, той заповяда да се изпрати подире им „зелената трошачка“ — специално формирование, държано в постоянна бойна готовност за случаи като сегашния. Прозвището си бяха получили заради жълто-зелените си флуоресциращи гащеризони.
Девлин се раздвояваше между гнева и неспособността да повярва на чутото; на него самия му идваха наум поне сто по-добри идеи за използване ударната сила на формированието, например атакуване на затвора и отърваване на задниците на охраната. Но не той командваше парада. А в главата на директора на затвора май се въртеше само една мисъл:
— Тия двамата ще умрат днес.
Мики и Малъри Нокс може и да се бяха превъплътили в най-известната любовна двойка, но инстинктът за оцеляване им казваше сега да се борят, а да се обичат после. Американските зрители бяха удивени най-много от способността им да мислят и да действат като едно цяло, да се разбират не с думи, а интуитивно какво да правят и как да го правят.