— Тази нощ, когато дойда при теб, ще бъда истински ураган от екстаз, ще ти набутам люта чушка…
Доказателството, че Минг съвсем не е толкова ентусиазирана от близката си среща с новия Уейн, беше гумното изтракване, прозвучало от другия край на линията.
— Минг? Минг! — извика Уейн и ядосано запрати телефона към стената за всеобщо облекчение на зрителите, които отдавна бяха претръпнали за домашните му проблеми.
— Уважавани журналисте! — повика го Мики. Привързваше цевта на автомата си към врата на Хомолка. — Уейн, бих искал да се запознаеш с господин Дънкан Хомолка — продължи той и се зае със същата процедура, премятайки този път въжето през врата на Уейн. Уважаваният журналист, от своя страна, каза „здрасти“ на Хомолка.
— Единственият шанс да стигнем до входния портал е, ако се окаже, че вас искат да ви убият не повече, отколкото нас — каза Мики. — На колене, Уейн.
После грабна камерата и я тикна в ръцете му.
— Нали искаше живата реалност, Уейн?
— Аз съм Уейн Гейл, водещият на „Американски маниаци“!
Пред погледа на Макклъски и щурмоваците се появи Уейн с камера в ръце, филмиращ сам себе си.
„Видях, че дясната ръка на Мики е на спусъка, а дулото беше здраво привързано за врата на Уейн“ — разказва Девлин.
— Гледано от четиридесет милиона души всяка седмица! — продължи да нарежда истерично Уейн. — Аз съм известен и уважаван журналист, носител на наградата „Едуард P. Мъроу“ и на много други!
Макклъски замръзна в пълно неведение как да реагира. Единственото му ясно оформено желание беше да изтръгне гръкляна на Мики с голи ръце и като нищо щеше да го стори, ако Спарки Нимиц не го беше възпрял.
„Загряхме, че ако гръмнем Мики или Малъри, един от двамата — Уейн или Хомолка, също ще умре. Можеше и да си опитаме късмета, но при положение, че нямаше камера. Идеята някой от нас да се окаже в ролята на ченгетата от процеса на Родни Кинг — да те разпитват хора, изгледали някаква си там касета и без никаква представа как си се чувствал на самото място — на никой от нас не му се щеше да го изпита“ — казва Девлин.
Доста добро описание на идеята на Мики Нокс.
— Вие сте в кадър — викаше Уейн. — Предаваме на живо. Ако някой от вас постави живота ми в опасност, моята телевизионна компания ще съди Дуайт Макклъски, цялото полицейско управление и самия губернатор. Наследниците ми ще съдят еднолично всеки служител на затвора или полицията, който стреля…
Мики знаеше какво прави. Желаният ефект беше постигнат.
— Направете път! — изкрещя Малъри и стената от щурмоваци започна да се отдръпва.
Камерата хвана в обектива си караваната, а групичката запълзя към чудотворното си избавление, движейки се сякаш под Божията егида. От всички страни фалангата от оръжия и служители на закона образува кордон, разпрострял се от стълбището, та чак до пропускателния пункт на затвора.
Свобода. От другата страна на портала.
Уейн пищеше. Дънкан цивреше. Оръжието стоеше заредено и насочено, но редиците униформи отстъпваха и се разтваряха — като Червено море пред жезъла на Мойсей.
Пред взора им се появи и самият портал. И Макклъски, застанал пред него и на пътя им.
— И докъде си мислите, че ще стигнете?
— Право напред и през вратата — отговори Мики с нечовешко спокойствие и увереност.
— Няма да стане — каза Макклъски.
Само дето ставаше. Караваната се приближи. Уейн и Дънкан не спираха да опяват. Никой не смееше да помръдне.
„Бяхме абсолютно безсилни, унижени“ — казва Девлин.
Мики и Макклъски почти бяха опрели главите си, като бикове в двубой. Караваната спря от другата страна на портала.
— Лично ще ви преследвам, лично ще пръсна главата на курвата, дето ти се води за съпруга, и лично ще закопая мръсния ти задник на два метра под земята — изрева Макклъски.
Хладнокръвието на Мики беше непоклатимо.
— Някой друг ден, но не днес, директоре.
Макклъски почервеня, сякаш мозъкът му всеки момент щеше да изтече през носа или ушите. Нещо подобно се и случи. Медицински експерти, преглеждайки по-късно задълбочено видеозаписа, определиха, че вероятно тогава е било началото на инфаркта, сполетял Дуайт Макклъски.
„Нашият човек от другата страна на портала, Прус, ни видял как идваме към него по коридора, а също и камерата. Не искал на него да се падне да ускори края. Ако Макклъски се беше обърнал към него и му беше заповядал да не отваря вратите, той нямаше да ги отвори. Но точно тогава Макклъски се гърчеше от болки, тъй че Прус отвори и Мики и Малъри най-спокойно си излязоха.“