71
— Защо ли не съм изненадан, че секретните брави ги нямаш за нищо? — подхвърли Рой, докато надничаше над рамото й. Намираха се във Фордс Лендинг, пред високата ограда на луксозната крайбрежна къща на Даян Толивър, малко на юг от главната улица на историческия център на Александрия.
Мейс беше вкарала шперц в ключалката и ловко боравеше с него.
— В затвора човек научава невероятни неща — обясни тя.
— Това не си го научила в затвора! — троснато рече той.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
— Нима намекваш, че докато бях в полицията, съм превишавала правата си?
— Нищо не намеквам.
— Добре.
— Искам да кажа, че не намеквам, защото го знам със сигурност.
— Върви по дяволите, Рой!
— Я чакай малко! Откъде знаеш, че алармената инсталация е изключена?
— Хвърлих едно око през матираното стъкло на входната врата. Зеленото сияние в ъгъла е доказателство, че алармата не работи. По всяка вероятност ченгетата са извикали някого от фирмата доставчик да я изключи, за да могат да си свършат работата. Но от опит знам, че почти никога не правят обратното.
Чу се остро изщракване и шперцът се завъртя като ключ.
— Ето че вече сме вътре — добави тя.
Затвориха след себе си и Мейс включи фенерче, снабдено с устройство за корекция на лъча. Разшири фокуса и се огледа.
— Хол с добре зареден бар — каза Рой и посочи надясно. — А там е стаята за гледане на телевизия.
— Много добре.
— Какво се надяваш да открием, след като ченгетата вече са претърсили и описали всичко?
— Каквото са пропуснали.
Започнаха да претърсват стая по стая. Една от тях беше превърната в удобен кабинет. Голямо бюро, шкафове за документи и вградена библиотека. Но без компютър.
— Доколкото си спомням, тук имаше лаптоп — обади се Рой. — Сигурно ченгетата са го прибрали, вместо да прехвърлят съдържанието му на флаш памет.
Мейс издърпа някаква папка от шкафа пред себе си и започна да я прелиства.
— Нима всички служители на „Шилинг и Мърдок“ си вземат толкова много работа за вкъщи? — вдигна вежди тя.
Рой насочи фенерчето към папката.
— Това май е част от документацията по едно придобиване на дялове, което осъществихме преди месец. Представлявахме една петролодобивна компания от Обединените арабски емирства, която изкупи миноритарния дял акции на петролно поле в Канада. Сделката се осъществи с помощта на специален брокер в Лондон, като в нея участваха и още няколко допълнителни купувачи с пакетно финансиране, гарантирано с известен брой дългови платформи в десет различни страни по света.
— Нямам представа за какво говориш, но то ме кара да застана нащрек.
— Ех, ако знаех докъде може да се стигне…
— За каква сума говорим? — попита тя. — В долари, ако обичаш.
— Малко над един милиард. Платени в брой.
— Един милиард в брой?!
— Даян можеше да си позволи този дом именно благодарение на такива сделки. Вероятно и тя го е платила в брой.
Мейс сбърчи чело.
— За какво мислиш?
— Май трябваше да запиша право — отвърна тя.
Рой се зае да огледа подробно кабинета, а Мейс тръгна към останалите помещения — спалнята, стаите за гости, баните и гаража. Най-накрая стигна до кухнята, в която имаше малко, облицовано с тухли огнище. От нея се влизаше в просторна трапезария с триметрова маса от масивно дърво, от прозорците на която се разкриваше гледка към Потомак.
Тя провери шкафовете, хладилника, печката и миялната машина, надникна в буркани и саксии. Не изключваше възможността Толивър да се е снабдила с някой от онези съвсем невинни на вид минисейфове, които се предлагаха на пазара. После се зае да преглежда кошчето с отпадъците, които ченгетата явно не бяха докосвали. Рой я завари да се занимава с това, седнала на масата.
— Някакви обелки от банани, изписани с тайни послания? — усмихна се той.
— Не, но открих опаковка от месо, останки от зеленчуци и парче мухлясал хляб. Както и бутилка от червено вино.
— Може би последната храна в живота й.
— Всеки човек стига до този момент.
Мейс изми ръцете си на кухненската мивка.
— Нещо интересно в папките й?
— Нищо.
Тя започна да обикаля помещението, осветявайки стените и тавана с фенерчето.
— Виждаш ли как блестят плотовете?