— Чух, че си поел защитата на онзи тип, когото полицията арестува за убийството на Даян! Вярно ли е? Моля те, кажи ми, че е пълна глупост. Моля те!
— Чакай, ще ти обясня…
— Значи е вярно?! — надигна се със зачервено лице Акерман.
— Срещнах се с този човек и той ме помоли да го представлявам. Нямам никакви…
— Ти познаваш убиецът на Даян?! Познаваш този мръсник?!
— Все още не е доказано, че той е убиецът, Честър.
— О, я стига глупости! Нали е бил в сградата онази сутрин? Незаконно! Казаха ми, че полицията разполага с неоспорими доказателства за вината му!
— Кой ти каза?
— Няма значение. Искам да знам, защо си решил да поемеш защитата му?
— Вероятно защото не съм забравил принципа „невинен до доказване на противното“, на която ни учеха в университета.
— Престани с тези глупости! Ти си служител на тази кантора. Ние не се занимаваме с наказателни дела, което означава, че нямаш право да поемаш защитата на когото и да било без съгласието на фирмата и лично моето! — Акерман замълча за миг, после гневно добави: — Съгласие, което никога няма да получиш!
— Срещнах се с този човек само веднъж, нищо повече — сви рамене Рой. — Преди време, още като служебен защитник, съм го защитавал по обвинение в нападение. Освен това не съм убеден, че той е извършителят, Честър…
— Пет пари не давам в какво си убеден! Няма да го защитаваш, и точка!
— Нещо не ми харесва тонът ти! — хладно го изгледа Рой и започна да се надига от мястото си.
— Още по-малко ще ти хареса, ако не ме послушаш!
— Мога да напусна.
— Разбира се, че можеш. Но защо би го направил, по дяволите? Нима ще размениш златната кокошка за някакъв шибан клошар, обвинен в убийство?
— Той не е шибан клошар, а ветеран, който е проливал кръвта си за тази страна! — възрази Рой и лицето му почервеня. — В гърба му и до ден-днешен има виетнамски шрапнел!
— Добре, добре. Но е убил Даян. Така че решавай.
— Ще те уведомя — кимна Рой и тръгна към вратата.
— Кингман!
— Казах, че ще те уведомя!
Вратата се затръшна зад гърба му.
73
През тази нощ Мейс почти не мигна. Но този път не заради кошмарите с Хуанита и кръвожадната Роуз, а от натрапчивия образ на баща й, легнал в ковчега. Тя току-що беше навършила дванайсет, а осемнайсетгодишната Бет беше спечелила стипендия и се готвеше да постъпи в Джорджтаун Колидж. В деня на погребението ковчегът беше затворен заради обезобразеното лице на Бенджамин Пери.
Но Мейс все пак успя да го зърне за последен път. Майка й не беше на себе си и търсеше на чие рамо да се облегне, а Бет се беше заела с трудната задача да я замести във всичко, свързано с траурната церемония. Пристигнаха в църквата рано, още преди да докарат ковчега.
В един момент Мейс остана насаме с него в малката стаичка, намираща се в съседство с траурната зала. Все още помнеше ясно миризмата, звуците и собствения си дъх, докато стоеше пред големия дървен сандък с метални дръжки. И до ден-днешен не знаеше защо го направи. Просто си пое дъх, пристъпи към ковчега и с рязко движение отмести капака.
В мига, в който го зърна, изведнъж й се прииска някой да й беше попречил. Остана втренчена в трупа в продължение на няколко безкрайно дълги секунди.
В лицето му. Или в онова, което беше останало от него.
После се обърна и избяга навън, забравила да върне капака на мястото му. Това не беше баща й. Нейният баща не изглеждаше така.
Мейс скочи, втурна се в банята и се наплиска със студена вода. Погледна лицето си в огледалото. Не можеше да се отърве от чувството, че го е предала. Ако беше реагирала по друг начин, ако беше чула или видяла нещо, баща й може би щеше да е жив. Само да беше направила нещо! Каквото и да било!
Грешката беше моя. Защото бях само на дванайсет!
Бет я откри свита в една ниша. Преди да затворят капака, тя също бе видяла лицето на баща си. Оттогава двете нито веднъж не бяха говорили за това. Но в онзи тъжен ден Бет я притисна към себе си и я остави да се наплаче, обещавайки й, че всичко ще се оправи. Обясни й, че тялото в ковчега е просто тяло, а баща им отдавна се намира на друго, по-добро място, откъдето ще ги наблюдава. Винаги, за цял живот, обеща й тя. И Мейс й повярва. Сестра й никога не я беше лъгала.
Тя издържа до края на опелото само защото Бет беше до нея. Със сигурност не заради майка им, която хълцаше през цялото време, включително и когато един войник в парадна униформа й поднесе безукорно сгънатото американско знаме в памет на службата на баща им във Виетнам. А когато почетният караул вдигна пушките си за траурен салют, всички, с изключение на двете сестри Пери, затиснаха ушите си. Мейс ясно помнеше какво си беше помислила по време на салюта от двайсет и един изстрела.