Исках пушка. Исках пушка, за да застрелям убиеца на татко, който и да е той.
Беше убедена, че и сестра й си е мислела същото.
Майка им отказа гилзите, които й предложиха от почетния караул. Но Бет ги прибра и по-късно ги раздели между двете. Мейс получи единайсет, а тя — десет, които оттогава държеше в бюрото си. Веднъж, още когато беше на служба, Мейс отиде в кабинета й да обсъдят нещо и завари сестра си стиснала торбичката с гилзите. Сякаш се опитваше да попие част от мъдростта на баща им.
Мейс пийна малко вода от шепата си, върна се в спалнята и извади от раницата своята торбичка с единайсет гилзи. Бет й ги беше пазила, докато тя беше в затвора. Мейс ги притисна към гърдите си, сълзите се стичаха по лицето й, а тя безуспешно се опитваше да почерпи от мъдростта на най-добрия човек, когото познаваше.
След убийството на баща й и оттеглянето на майка й от живота на двете й дъщери Мейс се почувства беззащитна — едно чувство, което мразеше. За да го преодолее, тя постъпи в полицията. Авторитетът на униформата и заплахата на оръжието отчасти й помогнаха. Отчаяно се стремеше да принадлежи към нещо и то се оказа именно градската полицейска служба.
Дали не искаше да върви по стъпките на сестра си? Да покаже, че в някои отношения е дори по-добра от нея? Много вероятно, признаваше пред себе си тя.
Половин час по-късно Мейс облече екипа и започна разгрявката. Отчаяно се нуждаеше от раздвижване на кръвта, особено след безсънната нощ и размислите призори.
Слънцето вече напичаше, въздухът навън беше топъл и приятен. Това беше добре дошло, за да прогони ледените тръпки от тялото й. Тя напусна къщата за гости и започна дългия си крос. Имението беше огромно, с добре поддържан парк и приятни алеи, които се извиваха между дърветата и храстите. След половин час бягане с равномерно темпо тя изведнъж се закова на място, завъртя се и ръката й се стрелна към кръста, където беше мястото на липсващия пистолет.
— Наистина си добра — прозвуча някакъв глас. — Имам късмет, че не носиш оръжие.
Между дърветата се появи фигурата на мъж. Над метър и осемдесет, облечен в зелен армейски потник и тясно прилепнали джинси, подчертаващи силните бедра и добре развитите мускули. Носеше военни обувки, а на колана му се поклащаше голям пистолет, до който беше прикачен кожен калъф с резервен пълнител. Косата му бе късо подстригана, а лицето — загоряло и обветрено.
— Десет минути чакам да се приближиш, без да помръдна и да издам звук — добави той. — Пулс петдесет и две, който едва ли можеш да доловиш. Какво ме издаде?
Мейс се приближи към него и леко го шляпна по бузата.
— Или си слагай по-малко „Олд Спайс“, или избирай позиция срещу вятъра.
Мъжът се засмя и протегна ръка.
— Рик Касиди.
— Ти ли си бившият тюлен?
— Как разбра? — Усмивката му помръкна леко. — Нося армейска униформа.
— Повечето от познатите ми тюлени обичат да се кипрят в армейска униформа, защото знаят, че с нея изглеждат по-добре от обикновените пехотинци. Лицето ти е загоряло от соления морски вятър, носиш стандартните за флота високи боти. Имах едно гадже тюлен, което твърдеше, че всички сте дали клетва на „Хеклер & Кох“, модел P9S — същия, който виждам на колана ти. — Мъжът машинално сведе очи към оръжието си, а тя добави: — Формата на ръкохватката е типична.
— Признавам, че си знаеш урока, мис Пери — промърмори той.
— Чел си досието ми, нали? Казвам се Мейс.
— Нормално проучване за всеки, който получава достъп до имението, Мейс.
— Няма проблем. А ти как се озова тук?
— Мистър Олтман е страхотен човек и ми направи добро предложение. — Касиди замълча за момент, после добави: — Много помогна на сестра ми, която беше болна от левкемия. Родителите ми нямаха здравна осигуровка.
— Пребори ли се?
— Да, тази година завършва колеж.
— Страхотно, Рик.
— Мистър Олтман помоли да ти предам да се отбиеш при него, когато можеш. Подуших миризмата на топли кроасани. Хърбърт се е развихрил в кухнята, а кафето както винаги е отлично. Но не бързай, няма нищо спешно.