— Благодаря, Рик. Имаш ли представа защо ме вика?
— Подочух за майка с дете и някакъв тип, наречен Психото. Това говори ли ти нещо?
— О, да.
— Продължавай кроса си, Мейс.
— И още нещо, Рик…
— Да?
— Става въпрос за работата, която върша за Ейб. Тя може би ще привлече интерес към мен от страна на някои, хммм… неблагонадеждни типове, които може би ще ме проследят дотук. Казвам ти го само за сведение.
— Предупреждението винаги е добро дошло, благодаря ти.
Мейс продължи бягането. В един момент се обърна, но Касиди вече беше изчезнал между дърветата. Присъствието му беше успокоително по много причини. След няколко минути тя се прибра в къщата за гости, полежа във ваната, после взе душ и се облече. Изчака още малко и с облекчение установи, че образът на мъртвия й баща бавно се стопява и изчезва. Тръгна към главната резиденция на имението. Предстоеше й разговор за майки с малки деца. И за един бандит, наричащ се Психото.
74
Интеркомът звънна и Бет вдигна слушалката.
— Да, Дона.
— Пристигна писмо за вас — съобщи секретарката й.
— От кого?
— От Мона Данфорт.
— Донеси го.
Дона Пиърс набра кода на блиндираната врата и влезе в кабинета. Остави писмото на бюрото и се обърна да си върви.
— Кой го донесе? — попита Бет.
— Не беше мисис Данфорт, разбира се — отвърна с нескрита усмивка Дона. — Малко й е трудно да ходи на десетсантиметровите си токчета. Донесе го някакъв смотаняк в костюм, който побягна в мига, в който го попитах дали не желае да ви го предаде лично.
— Благодаря ти.
Бет я изчака да напусне кабинета и отвори плика. Писмото беше написано върху дебела хартия с монограм, а краткото му съдържание светкавично вдигна кръвното й. Тя натисна няколко клавиша, изчете появилия се на екрана текст, а после се обади в съда и изиска някаква справка. Накрая натисна интеркома и нареди:
— Дона, моментално ме свържи с онази вещица!
Секретарката с мъка потисна смеха си.
— Да, шефке, веднага.
Няколко секунди по-късно каза:
— Някакъв неин сътрудник заяви, че не може да я свърже с вас.
— Дай ми го!
Бет вдигна слушалката.
— Началник Пери.
— Съжалявам, но мисис Данфорт е…
— Точно зад гърба ти!
— Не, тя е в съда за…
— Току-що проверих в съда. Днес тя няма дела. — Повиши глас и твърдо заяви: — Мона, ако не желаеш да разговаряш с мен, веднага ще препратя писмото ти в Капитолия! Нека Правосъдната комисия прецени как изпълняваш дълга си да защитаваш хората! Сигурна съм, че шансовете ти да станеш главен прокурор рязко ще намалеят, да не говорим за място във Върховния съд.
Млъкна и си представи как Мона се връща в кабинета си, затръшва вратата и…
— Слушай какво ще ти кажа, Пери! — прогърмя гласът на прокурорката. — Не ми харесва как разговаряш с мен пред подчинените ми!
— Обръщай се към мен или с Бет, или с „госпожо началник“! — сряза я Бет. — А фамилните имена запази за подчинените си! Слава богу, аз не съм сред тях!
— Какво искаш?
— Прочетох писмото ти.
— Е, и? Мисля, че то е достатъчно красноречиво.
— Така е. Не си губиш времето. Но аз искам да знам защо.
— Не съм длъжна да ти давам обяснения!
— Изпращаш ми официално писмо, в което ме уведомяваш, че си измиваш ръцете от случая „Джейми Мелдън“. Какво става? Да не би някой да ти е намекнал, че няма да получиш официална благословия, ако не се разграничиш? Нали Мелдън уж беше от твоите служители?
— Ако имаш малко ум в главата, и ти ще постъпиш така, госпожо началник!
— Тук не става въпрос за самосъхранение, Мона. Става въпрос за правдата и за нещо, което се нарича морал.
— О, я стига! Не искам точно ти да ме учиш на морал!
— А какво ще кажеш на семейството на Мелдън? „Съжалявам, но кариерата ми е по-важна“? Или „забравете убийството и гледайте напред“?
— Аз ръководя най-голямата федерална прокуратура в страната и нямам време да се занимавам с всяко дребно…
— Това не е дребно нещо, Мона, а убийство. Някой е отнел живота на Джейми и трябва да бъде наказан.
— Накажи го тогава.
— Малко ще ми е трудно, след като дори не бях допусната до местопрестъплението.
— Не мога да ти помогна.
— Това ли е последната ти дума?
— А ти как мислиш?