Мейс укроти дукатито и започна да оглежда лицата на редките минувачи. Средностатистическият брой на убийствата във Вашингтон беше далеч от бума в края на 80-те и началото на 90-те години, когато млади наркобосове от ерата на кокаина упражняваха властта си с безогледен терор. Тогава падаше поне по един труп на ден, триста шейсет и пет дни в годината.
Днес положението бе малко по-различно, но все пак около двеста млади афроамериканци годишно се нуждаеха от заключението на съдебния лекар, удостоверяващ причините за смъртта им. Това означаваше, че районът далеч не се е освободил от насилието. Местните жители продължаваха да жадуват за уважение, което можеше да се получи единствено чрез 9-милиметрови муниции. И вероятно бяха прави.
Мейс спря, свали каската и разтърси глава, за да прогони статичното електричество от косите си. По принцип появата й тук на мощен мотоциклет беше доста лекомислена постъпка, независимо дали бе ден или нощ. Особено пък когато имаш бял цвят на кожата и не носиш оръжие. Но не се случи нищо. Никой не я погледна, никой не се доближи до нея. Вероятно бяха преценили, че сама жена на дукати, и то с различен цвят на кожата, със сигурност е някаква психарка, която като нищо може да се самовзриви като опасаните с експлозиви откачалки, за които постоянно съобщаваха в новините.
— Хей, Мейс! Това ти ли си?
Тя рязко се завъртя на седалката.
Към нея крачеше нисък и слаб като вейка мъж с бръсната глава. Беше обут в маратонки на „Леброн Джеймс“ за двеста долара.
— Еди?
Мъжът се приближи и огледа мотоциклета.
— Готин е, мамка му! — рече той. — Чух, че са те вкарали на топло.
— Излязох.
— Кога?
— Преди около пет секунди.
— Гадно е в пандиза, а? — ухили се Еди.
— Така е. Но бях там само две години. Аз съм дребна риба и нямах нищо общо с истинските пандизчии.
— Малкото ми братче е вътре вече десет години, а е само на двайсет и пет. Нямаме връзки в съда за намаляване на присъдата. — Еди замълча за момент и гордо добави: — Не му е лесно.
— Колко души е убил?
— Двама. Но и двамата си го просеха.
— Сигурно — кимна Мейс. — На мен двете години ми бяха повече от достатъчни.
Той погали лъскавия резервоар на дукатито и се ухили, разкривайки два реда безупречно бели зъби. Вероятно ги е получил на бартер срещу дрога, рече си Мейс. Тук не беше разумно да се разговаря с ченгета, дори и бивши. Но Еди беше дребен измамник и бандит, готов на всичко, за да изкара някой долар. Не беше особено умен, а и нямаше връзки и протекции. Най-тежките му закононарушения се изчерпваха с продажба на трева, някоя и друга доза кокаин или шепа крадени хапчета оксиконтин. Истинските играчи го знаеха. И бяха сигурни, че Еди не разполага с информация за тях, която би могъл да продаде на ченгетата. Но въпреки това Мейс се изненада, че все още е жив. По тези места тъпите и слабите не оцеляваха дълго. Системата ги ликвидираше бързо и ефикасно. Може би Еди все пак се ползваше с нечии протекции, което да го направи полезен, помисли си тя.
— Кварталът си е все същият, а? — подхвърли тя.
— Някои неща никога не се променят, Мейс. Хората се раждат и умират, нали знаеш?
— Знам, че някой ме прецака.
Усмивката на Еди се стопи.
— Не знам нищо за това — отсече той.
— Но може би познаваш някой, който знае.
— Вече си навън, момиче. Няма смисъл да гледаш в огледалото за обратно виждане. Със сигурност ще забележиш нещо неприятно. Освен това хората на сестра ти вече бяха тук и ровиха навсякъде. Няма и седмица оттогава.
— Така ли? И какво правеха?
— Задаваха въпроси, както си му е редът. „От местопрестъплението“, нали знаеш? Това му е хубавото да си имаш полицейски шеф в семейството — „студените“ досиета никога не изстиват напълно. Но бас държа, че е нагазила в лайната. Не всеки си пада по парадните униформи в синьо.
— Какви лайна?
— Откъде да знам, по дяволите? Аз съм си тук, на улицата, за да изкарам нещо.
— Разпитваха ли те нейните хора?
— Казах им истината — кимна Еди. — Не знам нищо за никого. — Отново погали лъскавия резервоар. — Хей, ще ми дадеш ли да направя едно кръгче?