Рой беше наясно, че Капитана не е стрелял срещу Юм-Юм, който всъщност се казваше Ким Сун и не беше виетнамец, а имигрант първо поколение от Южна Корея, доста по-млад от него. Но това не беше толкова важно. Показанията му, че е срещнал обвиняемия извън сградата в неделя сутринта, едва ли щяха да отстранят подозренията, че той се е върнал и по-късно, в понеделник, е нападнал Даян Толивър. Но все пак беше нещо.
— Още ли чуваше църковните камбани, когато си купуваше банани? — попита той.
— О, да.
— И слънцето беше високо в небето?
— Аха.
— Ясно. А сега ми кажи за неделя вечерта и понеделник сутринта.
— Какво за тях? — разтревожено го погледна Капитана. — Нали са настъпили?
Рой уморено разтърка слепоочията си, в които се появи пулсираща болка.
— Да, настъпиха — кимна той. — Точно по план. Но ако успеем да открием хора, които са те видели в неделя вечер и в понеделник сутринта, ще можем да кажем на полицията, че ти не си убил… че не си крал повече сладкиши нито в неделя вечерта, нито в понеделник сутринта.
В зеленикавите очи на Капитана най-после проблесна нещо като разум.
— О, да! Наистина не съм ги пипал! Никакви проклети „Туинкис“ повече! Те и бездруго бяха стари. Дори и пепсито не можеше да им оправи вкуса!
— Добре, ясно. Ще говоря с Ким, тоест с Юм-Юм, ще му взема показанията. А ти срещна ли още някого?
— Не. Слязох към реката и легнах да спя в онази отточна тръба.
— И никого не видя, така ли? Лодка в реката, някой ранобуден гребец? Или човек, на който си попаднал на излизане от тръбата?
— Трябва да си помисля, Рой. Но сега съм уморен.
След тези думи Капитана отпусна глава на масата и заспа.
Рой можеше лесно да стане и да си тръгне. Нищо не му пречеше да се върне на сладката си служба в лъскавия квартал Джорджтаун и да печели пари. Изобщо не му трябваше тази лудост — да защитава някакъв откачен бездомник, навличайки си гнева и презрението на обществото. Акерман беше прав, като възкликна: „Нима ще размениш златната кокошка за някакъв шибан клошар?!“.
Но Рой не си тръгна. Продължаваше да гледа мъжа, който беше жертвал живота си, за да може американците да са все така дебели и щастливи.
— Ще направя всичко възможно за теб, Капитане — уморено, но ясно каза той. — Заедно ще спечелим или заедно ще се провалим. Но ще се бием докрай.
Капитана изсумтя, вдигна глава и се огледа замаяно.
— Още ли го няма пиленцето? — поинтересува се той.
— Кое пиленце? А, да. Още го няма.
— Двеста долара, Рой.
— Няма да ми плащаш нищо, Капитане. Правя го pro bono, или иначе казано, за моя сметка.
— Да ти кажа ли как ги спечелих? — рече малко смутено бездомникът. — Пиках в една чаша…
— Моля?
Забил очи в плота, Капитана повтори тихо:
— Пиках в една чаша…
— Някой ти е платил двеста долара, за да се изпикаеш в чаша? — объркано го изгледа Рой.
— Всъщност не пиках, ами онова, другото…
Розовите петна по лицето му почервеняха.
— Другото?
— Дадоха ми да разглеждам списание… Не можех да ти го кажа пред пиленцето.
— Списание ли?
— Да, с мадами… Не да пикая, ами другото… Сещаш се, нали?
— Какво говориш?
— Двеста долара, за да гледам мадамите — многозначително кимна Капитана.
Рой се наведе напред и сграбчи ръката му.
— Къде го направи?
— Тук наблизо, в Джорджтаун.
— Клиника за зачеване, банка за сперма?
Капитана го гледаше неразбиращо.
— Добре, ясно. Забрави! Можеш ли да си спомниш кога беше това?
— През деня.
— Добре. А точното място? Сградата?
— Ами… Беше бяла.
— Можеш ли да опишеш човека, който те накара да… използваш чашата?
— Ами някакъв мъж беше.
— Добре, няма значение! Аз ще го открия!
Рой щракна капака на куфарчето и се втурна към вратата.
81
Мейс излезе от палата на Олтман и тръгна към къщата за гости. Завари Алиша и Тайлър в трапезарията и седна до хлапето, което старателно ядеше с вилица картофеното пюре на Хърбърт и отпиваше големи глътки мляко.
— Храната му харесва — отбеляза тя.
— Тук ли живееш? — попита Алиша.