— Засега. А вие настанихте ли се?
Момичето кимна.
— Не мога да повярвам — поклати глава то. — Едва вчера смених малкия си апартамент със стаята в общежитието, а днес съм тук… Сякаш сънувам. Като по филмите е. — Очите й обходиха с възхищение просторната трапезария и се спряха на сина й. — И на Тай му харесва.
— Чакай да видиш спортната зала. Има закрито баскетболно игрище.
Очите на момченцето се разшириха.
— Чуваш ли, Тай? — усмихна се майка му. — Баскетболно игрище!
— Обича баскетбол, така ли?
— О, да. Повече да гледа, отколкото да играе, но много обича. Видя от прозореца какво направи приятеля ти с Психото. През цялото време подскачаше и пляскаше с ръце.
— Мога да ти покажа някои неща от тази игра, Тай — каза Мейс.
Момченцето напълни устата си с пюре и извърна очи към майка си.
— Искаш ли?
То закима енергично.
Малко по-късно отидоха в залата. Мейс взе една топка, тупна няколко пъти по пода, завъртя се с подскок и я изстреля към коша. Мрежичката меко шляпна.
Тай погледна майка си със светнало лице и заръкопляска. Мейс го хвана за ръката и го поведе към таблото.
— Задръж така.
Тя пристъпи към стената и натисна някакво копче. Разнесе се тихо бръмчене и таблото бавно започна да слиза. Мейс пусна копчето. Рингът вече беше на около метър и половина по-ниско. Върна се при Тай, подаде му топката и му показа каква позиция да заеме. Първите три хвърляния бяха неточни, но четвъртото попадна в коша.
Тай зяпна и макар от гърлото му да не излезе звук, беше ясно, че крещи от радост. Мейс поправи стойката му и отстъпи крачка встрани. При всяко попадение момченцето отваряше уста и тържествуващо вдигаше ръце над главата си. Няколко минути по-късно то вече дриблираше по игрището, а Алиша и Мейс се опитваха да му отнемат топката. След половин час двете жени се оттеглиха встрани, а Тай продължи да дриблира и да стреля по посока на коша.
— Уморих се — задъхано рече Мейс.
— Аз също — призна Алиша. — В апартамента беше много тясно, за да играе както трябва, но ме беше страх да го пусна на улицата.
— Трябва да се радваш, че се измъкна оттам, Алиша.
— Мистър Олтман каза, че можем да останем, докогато пожелаем. И обеща да намери хора, които да излекуват Тай.
— Много добър човек. Ако някой наистина може да помогне на сина ти, това е той.
Алиша се огледа наоколо.
— Но ние не можем дълго да останем тук — промълви тя. — Трябва да си намеря работа, за да се грижа за Тай. И да бъда самостоятелна.
— И това ще стане, Алиша. То е част от програмата. Мистър Олтман ще ти обясни всичко.
— Така ми каза — кимна момичето. — Иска да завърша гимназия, а после ще говорим и за колеж.
— Страхотно!
— Не знам — колебливо промълви Алиша. — В колеж учат умните хора, а не такива като мен.
— Едва ли много от тези „умни хора“ са преживели онова, което си преживяла ти. Ще се справиш, Алиша. Ти също си умна.
— Говориш като баба — усмихна се момичето. — Тя казваше, че човек става такъв, какъвто иска да стане.
— Наистина е така.
Алиша протегна ръка и докосна рамото на Мейс.
— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.
— Чу ли се с Дарън?
— Не. Очаквах той да се обади, ама не го направи.
— Той знае ли какво ти е причинил Психото?
— Да, но не биваше да му казвам. По онова време беше в затвора.
— За какво?
— Кражба на коли и разни други работи. Беше се събрал с едни опасни типове. Но той е умен. В училище се справяше добре. Намери си работа, за да помага на мен и баба. После баба се разболя, а нямаше здравна осигуровка. Наложи се да печели повече пари.
— Като разпространява дрога и краде коли?
Алиша кимна.
— Арестуваха го точно на моя дванайсети рожден ден. Беше ми купил рокля и отидохме да ядем сладолед в бюфета на гарата. Изведнъж се появиха униформените и го отведоха. Видях го отново чак когато го пуснаха от затвора. Лежа в Охайо и нямаше как да отида дотам с Тай…
— Мислиш ли, че ще се опита да отмъсти на Психото?
— Надявам се да не го прави. — Устните на Алиша потрепнаха. — Психото ще го убие!
— Ще се постараем това да не стане — увери я Мейс и проследи с очи Тай, който стреля към коша. — Детето тепърва ще има нужда от вуйчо си. А у вас видях, че и Дарън много го обича.
— О, двамата умират един за друг. Малко странно е, защото не са били заедно кой знае колко време. Но сякаш се познават цял живот…