Мейс кимна, после рязко се извърна към далечния край на залата. Вратата беше отворена.
— Дарън! — извика Алиша и скочи.
Тай пусна топката и се обърна към вуйчо си. Зад гърба на Дарън стоеше Рик Касиди. Ръката му лежеше върху рамото на младежа.
— Познавате ли го? — попита той.
— О, да — потвърди Мейс. — Какво се е случило?
— Хванах го да се прехвърля през южната ограда.
Мейс се приближи към тях и едва тогава забеляза, че пистолетът на Касиди е опрян в гърба на Дарън.
— Никога не бих почукал на вратата на такова място — намусено поясни младежът.
— Все пак би трябвало да опиташ — каза Мейс. — Така щеше да е по-лесно.
— Да бе.
— Прибери оръжието, Рик — тихо рече Мейс, забелязала как детето се втурва към вуйчо си.
— Добре. Но трябва да знаеш, че у него имаше два пистолета.
— Задръж ги засега.
— Сигурна ли си, Мейс?
— Да, сигурна съм.
Касиди прибра оръжието в кобура си и потупа Дарън по рамото.
— Признавам, че преодоля онази ограда с изключителна лекота и можеш да бягаш. От теб би излязъл един добър тюлен.
— Тъй ли? Аз обаче имам други планове за кариера.
— Човек никога не знае — поклати глава Рик, обърна се и излезе.
Алиша прегърна брат си, а Тай уви ръце около краката му.
— Ей, ще ме събориш! — извика с престорена тревога Дарън и го взе на ръце.
— Безпокоях се за теб — промълви Алиша. — Опитах се да ти звънна, но ти не вдигаше.
— Имах работа.
— Как разбра, че са тук? — попита Мейс.
— Кармела ми каза — усмихна се Дарън. — Онази жена от социалните служби. Мисля, че ме харесва. Аз май поизпотих тюлена. — Погледна към вратата и добави: — Тоя наистина ли е бил тюлен?
— Аха. Извадил си късмет, че се е отнесъл добре с теб.
— Хватката му е желязна — с уважение отбеляза Дарън.
— Добре дошъл в света на Специалните части.
— Какво е това място, по дяволите? — огледа се младежът.
Тай се измъкна от ръцете му, грабна топката и му я подаде. Дарън я улови, направи дрибъл между краката си и му я върна. Хлапето се понесе напред и я изстреля към коша.
— Кой го научи на това? — учудено попита Дарън.
— Тя — отвърна Алиша и посочи Мейс.
— Хей, Бръснач, защо не поиграеш с племенника си? — подхвърли Мейс. — Дано ти помогне да не мислиш за Психото.
— Няма как да стане — намусено отвърна младежът. — Независимо дали играя с Тай, или не.
— Трябва да стане, Дарън — настоятелно рече тя. — Алиша и Тайлър се нуждаят от теб. Не в затвора и не мъртъв. А Психото го остави на мен.
— Какво ще му направиш? Нищо!
— Позволи ми все пак да опитам.
— Моля те, Дарън! — прошепна Алиша. — Моля те!
Младежът местеше очи между двете и мълчеше. После направи крачка встрани.
— Я ме оставете да покажа някои улични номера на този малък мъж! — каза той и изтича към Тай.
Телефонът на Мейс иззвъня. Беше Рой. Посланието му беше кратко, ясно и зашеметяващо.
— Алиша, трябва да изляза — рече припряно тя. — Скоро ще се върна.
— Разбира се.
Мейс излезе от залата и хукна към мотоциклета си.
82
— Криобанка „Потомак“ — прочете табелата Мейс и се обърна. — Сигурен ли си, че това е мястото?
Стояха пред бяла тухлена сграда в Джорджтаун, само на една пресечка от Ем Стрийт. Дойдоха с дукатито, но разстоянието от „Шилинг и Мърдок“ беше по-малко от десет минути пеша.
— Това трябва да е — кимна Рой. — Все пак не на всеки ъгъл има банки за сперма, нали? Тази е единствената в околността и е бяла, както каза Капитана.
Влязоха и се насочиха към рецепцията. Висяха там пет минути, докато накрая се появи слаба жена с бели панталони, синя туника и сабо, която ги вкара в малка стаичка до фоайето и ги покани да седнат.
— За какво точно става въпрос? — попита с рязък тон тя.
Рой обясни, спестявайки някои подробности.
— Това е смешно! — обяви жената.
— Защо?
— Вашият човек твърди, че просто е влязъл тук да дари сперма срещу заплащане от двеста долара, нали така?
— Да. Но защо да е смешно?
— Май не сте много наясно с банките за сперма, мистър Кингман.
— Вярно е. Никога не ми се е налагало да използвам някоя от тях, може би защото собствената ми стига.