— Човекът, с когото вечеря мисис Толивър.
— Какво?! Къде? Ние сме съвсем близо до ресторанта. Той там ли е? Задръж го по някакъв начин. След минути сме при теб.
— Не, не. В момента не съм на работа, а у дома. Всъщност току-що видях снимката му във вестника.
— Във вестника ли?
— Да. Но е мъртъв.
— Какво? Кой е той?
— Прокурорът, когото са открили в някакъв контейнер за смет, Джейми Мелдън. Той вечеря с мисис Толивър в петък.
83
— Здрасти, Бет.
Насреща й крачеха Сам Донъли и Джарвис Бърнс. Беше на следващата сутрин, а Бет се намираше в голямата зала на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, където предстоеше церемония по награждаване на младежи, включени в програмата „Млад агент“ на Бюрото.
— Сам, Джарвис. Не очаквах да ви срещна тук.
— Защо? — присви очи Бърнс. — Някои от тези младежи със сигурност са бъдещи разузнавачи.
— Колкото по-рано ги открием, толкова по-добре — добави Донъли.
— Между другото, аз вече разговарях с вашите хора. Благодаря ви за помощта.
— Технически погледнато, те не са наши хора — бързо вметна Донъли. — Но аз ценя високо професионалните си отношения с теб. Ако не беше избрала полицейското поприще, със сигурност щеше да бъдеш един великолепен разузнавач.
— Благодаря за доброто мнение. Значи Райгър и Хоуп не са твои подчинени, така ли?
Донъли и Бърнс си размениха бързи погледи.
— Не, те работят в друга сфера на разузнаването — отвърна Донъли. — Честно казано, завъртях няколко телефона и в резултат изскочиха тези двамата. Изглеждат доста опитни, а и началниците им нямаха нищо против да те информират.
— На практика не получих никаква информация. Обичайното извинение с националната сигурност.
— За съжаление често става така. Знаеш как стоят нещата. Никой не споделя с никого. Явно все още не сме се освободили от навиците, придобити по време на Студената война…
— Случайно Райгър и Хоуп да имат връзки с военните? — поинтересува се Бет.
— Не знаем за такива връзки — погледна я изпитателно Бърнс. — Защо питаш?
— Просто споделям едно наблюдение. Документите им са издадени от Министерството на вътрешната сигурност, но ми дадоха да разбера, че преди време са работили и за Бюрото. Опитах се да науча нещо за миналото им, но бързо разбрах, че нямам достатъчно правомощия.
— Трудна работа, особено при наличието на министерството, ФБР и още шестнайсет действащи разузнавателни централи — обясни Донъли. — По принцип директорът на националното разузнаване би трябвало да координира сътрудничеството между тях, но това, между нас казано, е мисия невъзможна…
— Вероятно е така. Аз трудно се справям с ръководството на четири хиляди ченгета в един-единствен град, а вие отговаряте за целия свят.
— Не се подценявай. Този единствен град се явява столица на страната, а един от неговите граждани е президентът.
— Вчера този гражданин реши да хапне пица, а на мен желанието му ми струваше спешна организация на охраната му с помощта на двеста моторизирани полицаи — въздъхна Бет.
— Най-могъщият човек на света може да прави каквото и когато си пожелае — каза Бърнс и пристъпи по-близо до нея. — Чух, че вече имаш арестуван във връзка с убийството на онази адвокатка в Джорджтаун. Приеми поздравленията ми. Директорът го спомена на сутрешната оперативка.
— Точно така, Бет — добави Донъли. — Добра работа.
— Да се надяваме, че обвинението ще издържи.
— Някакъв бездомник, ветеран от Виетнам?
— Луис Докъри. Бездомник, въпреки че гърдите му са окичени с медали. Между тях има два медала „Пурпурно сърце“ и един Орден за храброст.
Бърнс поклати глава. Кичур посивяла коса падна на челото му.
— Тъжна работа — каза той. — Знам какво е да получиш „Пурпурно сърце“, самият аз имам две.
— А аз едно — добави Донъли. — За съжаление продължаващите две войни утежняват положението както на военните, така и на ветераните. Средствата за разрешаване на проблемите никога не достигат.
— Това означава, че Вашингтон просто трябва да преразгледа приоритетите си — отвърна Бет. — Лично аз не мога да си представя нещо по-важно от грижата за хората, които са проливали кръвта си за тази страна.
Бърнс потупа сакатия си крак и въздъхна.
— Когато излязох от болницата, се наложи да потърся психиатрична помощ, въпреки че се срамувах. Дано днес нещата да са малко по-различни.