— Последвайте ме.
Тръгнаха в индийска нишка по тъмния коридор.
— Не успях да прочета името ви на служебната карта — каза Райгър.
— Мери Бард.
— Добре, агент Бард. Ние сме Карл Райгър и Дон Хоуп.
— Наричайте ме Мери — подхвърли през рамо жената. — Знам кои сте, защото имам заповед да ви помагам за изпълнението на задачата.
— Наистина ще имаме нужда от помощ — потвърди Райгър. — Предполагам, че са ви запознали с детайлите?
— Да. И разбирам защо сте объркани. Разхождали са ви като слонове в стъкларски магазин и са искали невъзможното.
— Точно така. Ние сме от хората, които предпочитат да вършат нещата по свой начин.
— Според Бърнс ние трябва да осигурим логистиката, да привлечем необходимите ресурси и накрая да заложим капана — каза тя.
— Това вече ми звучи като стратегия.
— Внимавайте къде стъпвате. Ще включа осветлението едва след като стигнем до вътрешното помещение. Ченгетата имат навика да се отбиват насам.
— Разбрано. А вие откъде сте всъщност?
— Нали видяхте документите ми?
— Аз разполагам с няколко подобни комплекта и във всеки от тях пише нещо различно.
— Добре де, от Министерството на правосъдието. Това стига ли ви?
— Всички казват така — ухили се Райгър.
— Знам — отвърна с усмивка Бард.
Дон Хоуп се взираше в краката си.
— Защо са тези найлони по пода? — попита той и вдигна единия си крак.
— И по стените — добави Райгър, докосвайки стената до себе си.
Мери Бард реагира с грациозността на балерина и скоростта на тигър. Ритникът улучи Райгър в слабините и го заби в стената. Въздухът шумно напусна дробовете му, сърцето му прескочи един такт. Тъмнината им попречи да видят блясъка на двата двайсетсантиметрови ножа, които едновременно се появиха в ръцете на жената. Единият преряза гърлото на Райгър, който падна като подсечен, без дори да извика, инстинктивно притиснал с пръсти дълбоката рана.
Дон Хоуп успя да измъкне пистолета си. Но още преди пръстът му да се увие около спусъка, кракът на жената се стрелна напред с невероятна сила и строши коляното му. Сухожилията се скъсаха като прекомерно опънати ластици. Нечовешкият му рев беше прекъснат от рязък замах с втория нож, който разсече гърлото му. Артериалната кръв бликна като фонтан и плисна по стените на тесния коридор.
Хоуп рухна до мъртвия си партньор, от гърдите му излетя протяжен гъргорещ звук и дишането му спря. Осветлението се включи, в коридора се появиха някакви хора, които сръчно увиха труповете в големите найлонови листове и ги понесоха към микробуса, който чакаше на рампата в дъното на склада. Минута по-късно Райгър и Хоуп потеглиха на последното си пътуване.
Бард сръчно съблече окървавените си дрехи и остана по сутиен и бикини. Един от мъжете й подаде памучен гащеризон. Тялото й беше стегнато, с добре оформени мускули на ръцете, раменете и бедрата. Поради отсъствието на каквито и да било тлъстини многобройните й белези се открояваха релефно. Тя дръпна ципа на гащеризона, влезе в тоалетната и старателно изми от лицето, ръцете и косата си следите от двойното убийство. Свали очилата с черни рамки и ги пъхна в джоба си. Те бяха за нощно виждане, което й бе позволило да се ориентира в мрака далеч по-добре от жертвите си. Няколко минути по-късно тя напусна склада през една от страничните врати, запали двигателя на малкия смарт и пое към изхода. Включи мобилния си телефон едва когато излезе на междущатска магистрала 66.
— Готово — обяви тя и прекъсна линията.
Джарвис Бърнс остави слушалката и на лицето му се появи една от редките усмивки.
— На това му се вика йерархичен принцип, агент Райгър! — промърмори той.
Преди да се върне към обичайната си работа, погледна часовника си. След две минути се задействаха химикалите, с които бяха напоени специалните заповеди в банковия сейф на Райгър. За десет секунди документите, оневиняващи двамата агенти в случай на провал, се превърнаха в изпарения.
88
По странно стечение на обстоятелствата бившият съпруг на Даян Толивър току-що беше разбрал, че жена му е станала жертва на престъпление. Явно новините пътуват дълго, докато стигнат толкова далеч на запад, помисли си Мейс. Но това беше нормално, тъй като националните медии едва ли бяха отделили повече от секунда на смъртта на един обикновен гражданин, и то само защото бе настъпила при необичайни обстоятелства. Джо Къшман не беше разстроен и нямаше намерение да присъства на погребението. Това също беше разбираемо. От развода с Даян бяха изтекли повече от десет години и той отдавна се беше оженил повторно. А и Рой беше споменал, че раздялата им трудно би могла да се нарече приятелска.