— Така е. Много от нейните съставки деградират, особено подвижността на сперматозоидите. Пробата, която изследвах, със сигурност не е била в тялото повече от седемдесет и два часа.
— А може би по-малко от двайсет и четири? — каза Мейс. — Да предположим, че той е дал спермата в неделя, а тя е била убита в понеделник…
— Не, по-дълго. Поне три дни.
— Сигурен ли си?
— Залагам репутацията си.
— Това ми стига — кимна тя и се изправи. — Благодаря ти, докторе.
— За какво? Изобщо не съм сигурен, че съм ти помогнал.
— Напротив. Изясниха ми се много неща. Работата е там, че ако мисля в правилна посока, ще възникнат куп въпроси, които се нуждаят от отговори.
— Дано да ги намериш.
— Дано.
Няколко минути по-късно Мейс летеше по тъмния път. Но не към имението на Ейб Олтман, а към Джорджтаун. Беше сериозно разтревожена от вероятността за присъствието на някаква тъмна сила зад всичко това. Всъщност не беше разтревожена, а уплашена до смърт.
96
Джарвис Бърнс си тръгна от работата късно и помаха на едно такси. В компанията на Сам Донъли се придвижваше с охранявана лимузина, но когато беше сам, предпочиташе обществения транспорт. А по този начин получаваше възможност и за някоя допълнителна среща.
Настани се на седалката и срещна погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане. Мъжът беше облечен в широка бяла памучна риза, а в родината си може би щеше да носи на главата си и черно-бяла карирана кафия, както повечето палестинци. Бърнс знаеше, че току-що е пристигнал от Близкия изток. Прекарваше голяма част от живота си на десет-дванайсет хиляди метра височина, прекосявайки океани и пустинни земи, където хората продължаваха да се избиват заради религия, територии и природни ресурси просто от неудържима омраза.
— Махмуд — обърна се към него той, — как си, приятелю?
Мъжът най-сетне отмести изпитателния си поглед от лицето му и потегли. Почти целият му живот беше преминал в тежки конфликти с околните, родителите му и двама от братята му бяха загинали от насилствена смърт, предадени от хора, които бяха смятали за приятели. Затова не вярваше на никого. Беше израснал в крайна бедност и тя не го плашеше. Познаваше безсилието, но и то не можеше да го развълнува. По тялото си имаше белези от куршуми и шрапнели, защото яростно воюваше за каузата си. Постепенно обаче беше разбрал, че играта може да се играе и по друг начин, без риска от бърза и неизбежна смърт. И че докато е жив, може да получава удовлетворение и по други начини.
— Ето ме тук — отвърна на безупречен английски той. — И никога няма да забравя на какво дължа това.
— Напълно съм съгласен с тази философия.
— Човек трябва да познава враговете си по-добре, отколкото приятелите си, Джарвис. Според мен твоята страна най-после започва да го разбира. Изолацията дава кураж на онези, които те мразят. Позволява им да обрисуват страната ти в черни краски.
— Напълно съм съгласен — нетърпеливо повтори Бърнс.
— Но ние с теб няма да обсъждаме този въпрос, нали?
— Искам да се уверя, че възникналата ситуация е под пълен контрол.
— Радвам се да го чуя — отвърна Махмуд и отново му хвърли пронизващ поглед в огледалото. — Нещата се развиха по много неприятен начин. Как точно се случи това?
— Вярваме, че най-сетне успяхме да подредим събитията в тяхната логична последователност. Очаквахме, че веригата ще се скъса на няколко места, но за съжаление не стана така. Един случаен поглед към екрана на лаптопа по време на обратния полет от Дубай тласна Даян Толивър в посока, която доведе до ликвидирането й. Любопитството й се пробуди, започна да сравнява различни документи, да прави проучвания и да събира информация. За щастие, допусна грешката да сподели тази информация с човек, на когото вярваше. И така ние разбрахме за възникналия проблем.
— В последния момент, нали?
— Вината е изцяло наша, но не исках да си помислиш, че нещата ще се задълбочат и ще разрушат всичко, което сме изградили. Имаш думата ми, че това никога няма да се случи.
— Твоята дума означава много, тъй като и ти си направил големи саможертви за страната си.