— Да не би да си намислила да дойдеш на местопрестъплението?
— Благодаря ти, Бет. Ще те следвам с мотоциклета.
— Чакай, чакай! Не съм казала, че ти разрешавам.
— Предполагам, че ще ми разрешиш.
— Никога не предполагай, Мейс. Така ни е учил татко.
— Обещавам, че няма да се пречкам, Бет. Но… Това просто ми липсва.
— Съжалявам, Мейс, но идеята не е…
— Добре, забрави! — гневно я прекъсна по-малката й сестра. — Ще хапна малко, а после ще дремна. Дано не пукна от вълнение!
След тези думи тя се обърна и тръгна към вратата с отпуснати рамене.
— Добре де, можеш да ме придружиш — неохотно се предаде Бет. — Но ще си държиш устата затворена и ще бъдеш невидима, ясно?
Мейс не отговори, тъй като вече тичаше към гаража.
— И престани да хленчиш! — извика след нея Бет.
9
Рой Кингман отбеляза трийсет и един последователни коша в малкия обръч, закрепен на вратата. Полицията се появи в кантората броени минути, след като той позвъни на 911. Все още му се струваше невероятно, че отваряйки хладилника с намерението да си направи кафе, беше подхванал трупа на Даян Толивър, който политна към пода. Отговори на въпросите на много хора, някои униформени, други цивилни. После колегите му се появиха на работа и бързо разбраха за ужасната случка. Няколко съдружници и служители на фирмата се отбиха да го видят и да го успокоят. Изразиха съчувствието си. Бяха смаяни и уплашени. Един от тях дори го изгледа малко подозрително.
Ченгетата не споделиха нищо. Той нямаше представа откога е мъртва Даян, нито пък какво е причинило смъртта й. Не видя нито рани, нито кръв. Не беше експерт по насилствена смърт, въпреки че по време на частната си практика беше защитавал обвинени в убийство и се беше нагледал на снимки от аутопсии.
Погледът му се плъзна по отрупаното със спешни документи бюро. Днес обаче нямаше да работи. Клиентите можеха да почакат. Не беше сред най-близките приятели на Даян Толивър, но бяха работили заедно и той я харесваше. От нея беше научил много неща. Ала ето че някой я беше убил и напъхал в хладилника редом с кутия забравена картофена салата.
Рой хвана гумената топка, отметна ръка назад и с плавно движение стреля в коша за трийсет и втори път. В същия миг вратата се отвори и топката улучи главата на Бет Пери. Тя се наведе да я вдигне и невъзмутимо я хвърли обратно към Рой, който беше зяпнал при вида на четирите звезди върху пагоните й. Не че те му бяха нужни, за да разбере коя е тази жена. Полицейският началник на град Вашингтон непрекъснато беше в светлината на прожекторите.
След нея в кабинета влязоха още хора, а последният от тях затвори вратата. Беше Мейс, която правеше всичко възможно да не се набива на очи. Бет се представи, а после представи и двама-трима от придружаващите я. Вече беше успяла да разпита някои от работещите в кантората и да извърши кратък оглед на трупа. От наученото до този момент беше ясно, че Рой е единственият очевидец. Пристигналите на място парамедици бяха потвърдили смъртта на Толивър, но официалното заключение щеше да направи съдебният лекар, който вече пътуваше насам.
Двама детективи извадиха бележниците си, а Бет зададе на Рой серия от въпроси относно събитията в ранната утрин и онова, което той знаеше за мъртвата. Кратки и ясни въпроси, изискващи кратки и ясни отговори. Това не беше случайно, защото тя беше работила в отдел „Убийства“ повече от две години.
— Винаги ли провеждате разпитите лично, госпожо? — попита накрая Рой. — Все съм си мислил, че човек с вашия ранг рита по-дебели задници от моя… — Осъзнал думите си, той побърза да добави: — При цялото ми уважение, разбира се…
Заела позиция в дъното на кабинета, Мейс не успя да сдържи усмивката си. Бет също се засмя.
— Обичам да усещам нещата — отвърна тя. — Били сте адвокат по наказателни дела, така ли?
— Да.
— Но работата не ви е харесвала?
— Тази тук ми харесва.
— Значи нямате идея кой би искал да убие Даян Толивър?
— Наистина нямам. Тя не беше омъжена. Споделяла е с мен за някои свои връзки, но нищо сериозно.
— Защо е споделяла подобни неща точно с вас?
— Ами не знам — сви рамене той.
— Може би сте били една от несериозните й връзки?
— Не. Отношенията ни не бяха такива. Всъщност тя беше доста по-възрастна от мен…
— На четирийсет и седем.
— Точно така. А аз още не съм навършил трийсет.
— Добре. Продължавайте.