— Нейните клиенти бяха големи компании, повечето от тях чуждестранни. Пътуваше много. Аз също. Никога не е споменавала, че има проблеми.
— Това означава ли, че сте пътували заедно?
— Да, понякога.
— Къде например?
— Имаме офиси в Лондон и в Дубай.
— В Дубай?
— Да. Там кипи оживено строителство, инвестират се големи пари. Хората имат нужда от адвокати.
— Тя имаше ли навик да работи до късно?
— От време на време. Аз също.
— Случвало ли се е да оставате заедно в кантората?
— Да, няколко пъти.
— Тази сутрин сте се появили пръв, така ли? Някъде около седем и половина?
— Да. Всеки от нас притежава лична магнитна карта. От нея можете да разберете точния час на появата й.
— А също и на вашата — обади се глас от дъното на кабинета.
Присъстващите се обърнаха да погледнат Мейс, която изглеждаше съкрушена от необмислената си намеса. Сестра й се намръщи и отново насочи вниманието си към Рой, който не отместваше втренчения си поглед от лицето на Мейс. Пръстите му механично мачкаха гумената топка.
— Но магнитната карта не ви е нужна, за да напуснете кантората, нали? — продължи разпита Бет.
— Не, за тази цел използваме бутона от вътрешната страна на входната врата.
— Доколкото разбирам, алармената инсталация е изключена в работно време.
— Така е — каза Рой.
— А асансьорът за гаража не се ли задейства с карта?
— Не, но без карта не може да се влезе в самия гараж.
— Ако сте с кола.
— Да, това наистина е малък пропуск в сигурността.
— Бих казала, че не е толкова малък — възрази Бет, изучавайки лицето му.
— Чакайте, да не би да съм заподозрян? — размърда се неспокойно Рой.
— Събираме информация, нищо повече — отвърна хладно Бет.
Рой се изчерви.
— Аз се обадих на деветстотин и единайсет, по дяволите! — изръмжа той. — Аз задържах тялото й, за да не се строполи на пода! Влязох в кухнята да си направя кафе! Нямам никакви причини да я убивам!
— Не отивайте толкова далеч, мистър Кингман. Успокойте се.
— Добре — каза Рой и си пое дъх. — Искате ли още нещо от мен?
— Засега не. Колегите ми ще ви зададат още въпроси по-късно. Надявам се, че не сте планирали скорошно пътуване до Дубай…
Изрече тези думи, без да се усмихва.
— Не. Нямам такива планове.
— Добре — кимна Бет и се надигна от стола. — Засега спираме дотук. Ще поддържаме връзка.
Групата се изниза през вратата. С изключение на Мейс, която изчака другите да се отдалечат по коридора.
— Мога ли да ви помогна? — изгледа я с подозрение Рой.
— Не знам. Вие ли я убихте?
Той скочи от мястото си.
— Ти ченге ли си?
— Не. Дойдох с тях за разнообразие.
— Убийството не е шега! — втренчи се в нея той. — Да не си откачена?
— Може и да съм…
— Имам работа — каза Рой и погледна към вратата.
Но вместо да си тръгне, Мейс издърпа топката от ръката му, обърна се и с плавен отскок я изстреля към коша. Тя влезе гладко, без да докосне обръча.
— Добра техника — каза Рой.
— Остана ми от гимназиалния баскетбол — поясни тя. — Когато бях абитуриентка, спечелихме първенството на щата.
Рой преценяващо огледа фигурата й.
— Нека отгатна: била си онзи самопожертвователен пойнт гард, който не само вкарва кошове, но и владее мръсни номера, които парализират противника…
— Впечатлена съм.
— А аз не съм.
— Какво? — погледна го с недоумение тя.
— Току-що ме обвини в убийство! Защо не изчезнеш оттук?
— Добре, тръгвам си.
— Това е най-добрата новина за деня!
10
Централата на вашингтонската полиция се намираше на Индиана Авеню, близо до съдебната палата. Тя носеше името на Хенри Дейли — сержант от отдел „Убийства“ в продължение на двайсет и осем славни години, преди да бъде застрелян от промъкнал се в сградата престъпник. Вътре цареше обичайното оживление, непрекъснато влизаха и излизаха униформени служители. Имаше и много цивилни, които чакаха да бъдат призовани по някое дело в съседната сграда или им предстоеше разпит от ченгетата, които се трудеха по етажите. Тук се помещаваха и още две служби — отдел „Пробации и условни присъди“ и Автомобилната инспекция. Струпването на учреждения беше гаранция, че малцина в тази сграда се чувстваха комфортно.