— Всъщност с какво точно се занимавате, професоре? — попита Рой.
— Опитвам се да превърна света или поне нашата столица в по-безопасно място, като атакувам проблемите, преди да станат свършен факт.
Рой кимна.
— Образованието като превантивна мярка?
— Целта ми е по-скоро да предложа на хората реален избор между доброто и злото, между достойното поведение и престъплението. Опитът ми сочи, че когато получат реално право на избор, почти всички предпочитат законността.
— С което стигаме до причините, поради които съм тук — обади се Мейс.
— Да. Проектът, по който работя в момента, се финансира от субсидия, която спечелих.
— Бет спомена, че той включва и посещения на най-криминогенните райони на Вашингтон.
— Точно така. Райони, които ти познаваш добре от службата си в полицията.
— Какво искате да откриете там?
— Надежда.
— Дефицитна стока по онези места.
— Точно затова ги избрах.
— Какви ще бъдат моите задължения?
— Искам да се срещнеш с някои хора. С помощта на социалните служби се спрях на десет души. Ще говориш с всеки един от тях, ще им обясниш предложението ми. Ако го приемат, ще продължим нататък.
— Значи Мейс ще осъществи първоначалните контакти, така ли? — попита Рой.
— Точно така. — Ейб се обърна да я погледне. — Той да не ти е агент?
— Нещо такова — кимна тя. — Какво е вашето предложение?
— Нека го наречем стаж. Вземаме тези хора и ги поставяме в коренно различна среда от тяхната. Подлагаме ги на интензивно обучение, вкарваме ги в социална програма за преориентация. През цялото време следим техните интереси и предпочитания и им помагаме да ги реализират. Ще им предложим възможности, за които дори не са мечтали в предишната си среда.
— Звучи ми като „Моята прекрасна лейди“ — каза Рой.
— Но с една основна разлика — уточни Ейб. — Връзката с техния свят няма да бъде прекъсната. Ще ги улесняваме да я поддържат. Целта на програмата е да посеем семената на надеждата там. С две думи, тези хора ще се превърнат в посланици на надеждата…
— Едва ли някой може да се надява, че тя ще достигне до всички бедни хора — поклати глава Мейс. — Дори и вие. Вероятно ще се окаже, че разпространявате фалшива надежда.
— В твоите думи има истина — усмихна се Олтман. — Никой не може да премести всички нуждаещи се в света на мечтите. Но ако всеки от нашите посланици успее да откъсне от мизерията дори само един човек, общата полза ще бъде огромна. Ще разполагаме с още десет души, които ще вдъхновяват останалите. Така постепенно ще привлечем и вниманието на държавата, която разполага с финансови възможности за подпомагане на големи групи хора.
— В момента държавата ни е доста обедняла — отбеляза Рой.
— Най-големият ресурс на държавата са нейните граждани — обясни Ейб. — Проучванията недвусмислено сочат, че по-малко от половината граждани на САЩ са развили своя потенциал. Във финансово изражение това означава загуба от трилиони долари годишно. Дори най-големите циници във Вашингтон ще се замислят пред тези цифри. Не бива да забравяме и частния сектор, който непрекъснато се оплаква от недостиг на квалифицирана работна ръка. В хода на тези мисли ще добавя, че голяма част от най-изобретателните ми познати с пъргав ум и талант в момента се намират в затвора. За някои хора това е правосъдие, но за мен не е нищо повече от пропилени възможности. Вярно е, че не мога да превърна всички престъпници в съзнателни граждани, но съм убеден, че мога да вкарам в правия път поне двайсет процента от тях. Така те ще дават своя принос за обществото, вместо да се отчуждават от него, а благотворният ефект ще бъде огромен.
— Вие определено сте оптимист, Ейб — поклати глава Мейс. — Съгласна съм, че много престъпници са умни и изобретателни и могат да сложат в джоба си доста от така наречените бизнесмени. Но целите, които си поставяте, ми се струват чиста илюзия.
— През целия си живот съм гледал на света през розови очила. Понякога съм прав, понякога греша, но продължавам да се опитвам, защото вярвам, че си струва.
— Аз пък прекарах две години извън обществото — въздъхна Мейс. — Не съм сигурна, че ще ви бъда от помощ.
— Нямам опит с обитателите на районите, за които говорим. Не ги познавам добре, за разлика от теб. Убеден съм, че двамата заедно ще успеем. — Олтман свали очилата си и започна да ги почиства с носната си кърпа. — Устройва ли те нещо подобно?