— Но аз нямам…
— За какво заплащане говорим? — безцеремонно я прекъсна Рой. — Ще има ли осигуровки?
— Аха, сега вече разбирам защо си довела този приятел — кимна Олтман и в очите му проблеснаха весели искрици.
— Не ме бива много в тези неща — притеснено отвърна Мейс.
— Разбирам те напълно — продължи професорът. — Ето какво ти предлагам: седмична заплата от три хиляди долара, пълна здравна осигуровка, служебен транспорт, разумна сума безотчетни за служебни разходи, плюс жилище и храна. Предполагам, че проектът ще продължи около една година, което означава основна годишна заплата от сто шейсет и пет хиляди долара. В случай че проектът е успешен, ще продължиш да работиш горе-долу при същите условия.
Рой и Мейс си размениха слисани погледи.
— Според мен заплатата е прилична — обади се най-сетне той, а Мейс енергично закима.
— Транспорт вече си имам, но вие споменахте за жилище и храна — леко заекна тя.
— При тези проекти няма фиксирано работно време. Помислих си, че ще е по-добре да се настаниш тук, в къщата за гости. Намира се точно зад спортния комплекс.
— Спортен комплекс? — смая се Рой. — Онази голяма постройка вляво от алеята?
— Да, там има всичко необходимо — баскетболно игрище с нормални размери, зала за вдигане на тежести, кардиологичен кабинет, сауна, джакузи, трийсетметров покрит басейн, както и напълно обзаведена кухня и стаи за почивка.
— Баскетболно игрище с нормални размери? — промълви Рой.
— Да. Никога не съм практикувал този спорт, но много обичам да го гледам. От десетилетия съм запален привърженик на „Мериленд Терапинс“ и почти никога ме пропускам мачовете им. Присъствал съм на последните трийсет и седем турнира на Асоциацията на студентските спортни клубове. — Олтман се взря в лицето на Рой. — Чакай, чакай, лицето ти ми се струва познато…
— Преди осем години играех пойнт гард в „Кавалиърс“, отбора на Университета на Вирджиния.
— Ами да! — плесна с ръце Олтман. — Ти си Рой Кингман! Главен виновник да изгубим онзи финален мач!
— С помощта на съотборниците ми, разбира се — скромно отвърна Рой.
— Чакай да видим… Трийсет и две отбелязани точки, четиринайсет асистенции, седем овладени топки под коша, три отнети топки… Шест десети от секундата преди края открадна топката и нарочно се остави да бъдеш фаулиран. После най-спокойно вкара двата наказателни удара и ние загубихме с една точка…
— Имаш страхотна памет, Ейб.
Олтман отмести очи от лицето му и се обърна към Мейс.
— И така, приемаш ли?
— Да.
— Много добре. — Домакинът измъкна някакъв ключ от джоба си и й го подхвърли. — Ключът от къщата за гости. Кодът на външния портал е залепен в горната му част. Имаш ли мобилен телефон?
— Ами не…
Той извади един джиесем от чекмеджето на писалището и й го подаде.
— Сега вече имаш. Искаш ли да разгледаш новия си дом?
Придвижиха се до къщата с количка за голф. Пред нея имаше малко изкуствено езеро с фонтан, а самата тя представляваше умалено копие на главната резиденция, със същия комфорт и висококачествено обзавеждане. Мейс никога не беше виждала подобно място.
Рой оглеждаше високите тавани и просторните стаи.
— Колко голяма е тази къща?
— О, някъде около петстотин и шейсет квадратни метра. Бил и семейството му живяха тук, докато се строеше новият им дом.
— Моят апартамент е сто и двайсет квадратни метра — отбеляза Рой.
— А моята килия беше три на три — не се сдържа Мейс.
Качиха се на количката и потеглиха обратно.
— Странна работа — промърмори Олтман.
— Кое? — попита от задната седалка Рой.
— С Уорън Бъфет сме връстници, заедно израснахме в Омаха. Но и през ум не ми е минавало, че ще се окаже това, което е сега.
— И за мен хората мислят така — обади се Мейс.
19
— Допускаш грешка!
Бет се беше преоблякла в спортен екип и току-що бе приключила с вдигането на гирички и половинчасовото бягане на тренажора на приземния етаж. Наближаваше полунощ, но и на двете сестри не им се спеше. Седяха една срещу друга във всекидневната, а Слепеца се беше свил на кълбо в краката на Мейс.
— Мислех, че искаш да приема тази работа — отбеляза тя.
— Имам предвид Рой Кингман. Не би трябвало да излизате заедно.