— Да, добре съм.
— Изглеждаш уморена. Кошмари ли имаше?
— Защо питаш? — трепна Мейс. — Чу ли нещо?
— Не. Просто си мисля, че е нормално. Подсъзнанието ти все още вижда решетките на прозорците.
— Добре съм. Благодаря за кафето.
— Няма за какво. — Бет стана от леглото.
— Аз…
— Какво?
— Спомних си за медийния цирк при влизането ми в затвора. И неволно се запитах…
— Защо я нямаше армията от репортери при излизането ти?
— Аха.
— Отговорът е очевиден: ти си стара новина. Изминали са две години. Всеки божи ден се случват най-различни неща: национални или международни кризи, фалити на големи компании, взривявания на хора или пък безразборна стрелба на психопат по посетителите на квартален мол. Докато ти беше в затвора, фалираха стотици вестници, а оцелелите свиха персонала си наполовина. Телевизиите и радиостанциите търсят далеч по-пикантни новини, за да поддържат рейтинга си. Но за всеки случай аз им подготвих една заблуждаваща маневра.
— Какво говориш? — изправи гръб Мейс.
— Предложих им подробно интервю с теб в удобно за тях време. Реакцията им беше предвидима: защо изобщо да си правят труда, след като е толкова лесно?
— Умно, Бет — похвали я Мейс. — Тежък ден ли те чака днес?
— Не, разбира се. Нима не си чула, че от снощи насам престъпленията в този град като по чудо са спрели?
Мейс взе душ, преоблече се и отдели време за огледалото, пред което старателно оправи косата, лицето и дрехите си. След което се ядоса. Колкото и да се стараеше, майка й щеше да намери нещо нередно във външния й вид. Което, честно казано, нямаше да бъде кой знае колко трудно.
Минути по-късно Мейс запали дукатито и Слепеца веднага започна да вие зад затворената врата. Тя се усмихна и завъртя ръчката на газта. Не след дълго вече се носеше на запад, към Мемориал Бридж, който разделяше окръг Колумбия от щата Вирджиния. Докато си пробиваше път в трафика, мислите й неволно се насочиха към жената, която преди повече от трийсет години я беше дарила с живот. Част от нея би предпочела затвора пред срещата с майка й.
21
Спортният мотоциклет с лекота гълташе километрите по шосе 50, възползвайки се от все още слабото утринно движение. Спря само веднъж на светофара в Мидълбърг. Колите, паркирани от двете страни на улицата, бяха предимно рейндж роувъри и ягуари, между които се гушеше по някой смарт, сякаш да демонстрира, че местните обитатели мислят и за околната среда. Централната част на градчето беше спокойна. Тук човек, притежаващ няколко милиона, можеше да си купи наистина хубав дом. Преди години Мейс и Бет дойдоха на гости в прекрасното имение на майка си, хапнаха в един чудесен ресторант, позяпаха витрините и се върнаха във Вашингтон, за да гонят престъпниците. За Мейс едно посещение беше повече от достатъчно.
На практика Бет обръщаше повече внимание на сестра си от майка им, въпреки че беше само с шест години по-голяма. Първият спомен на Мейс беше именно по-голямата й сестра, която я държеше на ръце — слабичко и високо за 9-те си години момиченце.
Бенджамин Пери почина, когато Мейс беше на дванайсет, но успя да остави ярки следи в душата на по-малката си дъщеря. Тя ясно си спомняше как седи в кабинета му и пише домашните си, докато той подготвя поредната си обвинителна реч. Често четеше аргументите си на глас и искаше мнението й. На погребението Мейс плака безутешно, рухнала на колене пред ковчега. Капакът беше затворен, за да скрие надупченото от куршуми лице на баща й.
Докато летеше край разкошните имения, простиращи се върху стотици акри, Мейс отново се замисли за живота на майка си. Всичко в него беше планирано внимателно, за да постигне сегашното си благосъстояние. Беше открила поредния мъж в живота си благодарение на методично и детайлно издирване с предварително зададени параметри — да бъде човек без нито един работен ден в живота си, единствен наследник на състояние, позволяващо безпроблемен живот на няколко поколения напред. Когато го откри, дъщерите й вече бяха заживели самостоятелно и Мейс бе благодарна на съдбата за това. Пред частните самолети и „Гучи“ тя предпочиташе да лети с икономична класа и да пазарува от „Таргет“.
Бет беше наследила ръста си от майка им, която беше с десетина сантиметра по-висока от съпруга си. Мейс беше средна на ръст като баща си и искаше да вярва, че е наследила и част от войнствената му независимост. Трагично прекъснатата кариера на Бенджамин Пери като федерален прокурор на окръг Колумбия беше кратка, но остави дълбоки следи. Безпощаден защитник на законността в един от най-трудните периоди в историята на столицата, той остана в паметта на хората с редица шумни процеси срещу най-големите престъпници. Имаше репутацията на човек, който играе честно. Адвокатите на подсъдимите винаги можеха да разчитат, че ще се запознаят с всички доказателства на обвинението, независимо дали те са изгодни за него, или не. Многократно беше повтарял пред Мейс, че много повече се страхува да не изпрати невинен в затвора, отколкото да отърве виновния от наказанието. Тя никога не забрави тези думи. Именно заради тях й беше трудно да приеме назначението на Мона Данфорт на мястото на баща й.