„Добре де, опитах, ама не ми харесва“, мрачно въздъхна тя.
— Какво значение имат моите занимания за теб? Не мислиш ли, че трябваше да се правиш на загрижена майка две-три десетилетия по-рано?
— Как смееш да…
Мейс усети, че ушите й пламват. Не искаше да се стига дотук. Наистина не искаше.
— О, аз винаги смея! Затова не ми се бъркай, ако обичаш!
— Нека ти обясня защо се бъркам! — повиши тон Дейна. — Няма да можеш да се издържаш и познай след колко време ще дотичаш тук с протегната ръка!
Мейс стисна юмруци и кокалчетата й побеляха. Главата й заплашително се наведе към Дейна и спря на сантиметър от носа й.
— По-скоро ще си изгриза ръцете, отколкото да прося милостиня от теб и шотландския ти палячо!
Зачервен като рак, Тимъти с олюляване се изправи на кожените си ботуши.
— Мисля да се оттегля за малко упражнения по йога. Имам проблем с равновесието.
Дейна грациозно докосна ръката му.
— Добра идея, скъпи. Не забравяй, че довечера сме канени във „Френската хрътка“ от кмета и съпругата му.
В момента, в който Тимъти напусна стаята, Дейна яростно се нахвърли върху малката си дъщеря.
— Имам чувството, че затворът те е направил още по-лоша.
Обидата беше толкова незначителна, че Мейс не й обърна внимание. Помълча малко, загледана в лицето на майка си.
— Защо още се лигавиш с него? — попита тя. — Нали му надяна халката? Вече си законна съпруга на лорд Кльощав задник!
— Той не е лорд, а шотландски граф — сковано отвърна майка й.
Истината внезапно блесна в съзнанието на Мейс.
— Работата е ясна — промърмори тя. — Прекарал те е с предбрачен договор, а?
— Млъкни, Мейсън! Веднага млъкни!
— Какви са условията? Прибираш няколко диамантени гривни, малко пари в брой и пачка тройно обезпечени облигации за всяка година от брачното блаженство?
— Изобщо не знам защо те поканих! — сопнато рече майка й.
— Това поне е лесно — изправи се Мейс. — Просто искаше да ми демонстрираш фантастичния си начин на живот. Е, наистина съм впечатлена. Много се радвам на щастието ти.
— Лъжкиня! Винаги си била ужасна лъжкиня!
— Предполагам, че поради тази причина станах ченге. Просто си вадя значката на всеки, който се опитва да ме прецака.
— Но вече не можеш да бъдеш ченге, нали? — предизвикателно я изгледа майка й.
— Не и преди да разбера кой ме натопи.
Дейна артистично извъртя силно гримираните си очи.
— Наистина ли мислиш, че ще се случи някога?
— Не мисля, а знам.
— На твое място ще направя всичко възможно да задоволявам прищевките на професорчето ти. Защото от сега нататък едва ли ще бъдеш нещо повече от „асистентка“.
— Благодаря за съвета. Не ме изпращай, ще се оправя сама.
Но майка й я придружи до входната врата, изчака я да нахлупи каската и попита:
— Знаеш ли колко неприятности причини на сестра си?
— Да, знам.
— Но не ти пука, нали?
— Ще ми повярваш ли, ако кажа обратното?
— Направо ми призлява от твоя егоизъм!
— Усвоих го от страхотна учителка.
— Която все пак посвети на баща ти най-хубавите години от живота си. Никога не сме имали пари, никога не пътувахме, никога не предприемахме каквото и да било. И винаги щеше да бъде така.
— Естествено. Наказанието на престъпниците и опитите да се изгради един по-добър свят не са означавали нищо за теб, нали?
— Ти беше малка и не разбираше нищо.
— Напротив, разбирах много неща. И ще ти призная нещо: ти никога няма да имаш онова, което имаше тогава. Независимо колко богаташи като Тимъти ще смениш.
— Така ли мислиш?
— Така мисля — отвърна Мейс и вдигна визьора на каската си. — Защото татко беше единственият мъж на света, когото си обичала.
— О, я се махай!
Мейс забеляза лекото треперене на ръцете й.
— Дори не подозираш какъв късмет си имала с мъж като татко. Достоен мъж, който истински те е обичал. Бет нямаше този късмет, аз също съм далеч от него.
Остана с впечатлението, че миг преди вратата да се затръшне под носа й, успя да зърне насълзените очи на майка си.
Изведнъж изпита желание час по-скоро да се махне от тук и нервно превключи скоростите. Може би майка й беше права. Може би никога повече нямаше да бъде ченге. И трябваше да се задоволи с това, което й се предлагаше.