— Лично директорът на ФБР ме предупреди, че ще бъдат тук. Изреди ги по имена и заповяда да им осигурим неограничен достъп до местопрестъплението, тъй като те щели да поемат разследването. Затова не беше нужно да се легитимират.
— Не мога да повярвам!
— Но е истина.
— Началник Пери? — приближи се към тях мъж на около четирийсет, който очевидно беше ръководител на групата непознати.
— Аз съм — остро отвърна Бет.
— Надявам се, че заместник-директорът на ВОБ вече ви е информирал за… хммм… развоя на събитията.
— Какви събития? Може би, че си превишавате правомощията на базата на законното право да притежавате документи за правоуправление на моторни превозни средства? Ако това имате предвид — да, така е. Но аз очаквам да ме запознаете с подробностите, включително имената ви и агенцията, за която работите!
— Това няма как да стане — любезно отвърна мъжът. — Кметът всеки момент ще ви изпрати имейл…
Блекбърито на Бет започна да вибрира.
— Ето го и него — усмихна се непознатият.
Бет погледна екрана. Кметът беше любезен и дипломатичен човек, но този път посланието му беше пределно ясно: оттеглете се веднага!
— Да очаквам ли копия от докладите? — попита тя.
— Не.
— А мога ли да видя трупа?
— Същият отговор — поклати глава непознатият.
— А ще ме уведомите ли, когато хванете убиеца?
— Очакваме в рамките на две минути да се изнесете оттук заедно с хората си! — отвърна хладно мъжът и се отдалечи.
Бет погледна към Ланиър.
— Колкото мен ли ги мразиш, Стив?
— Повече от теб, повярвай ми — отвърна заместник-директорът.
— Ще ми кажеш ли имената им? Предполагам, че си ги запомнил от… шофьорските книжки!
— Съжалявам, Бет, но и аз получих своите заповеди.
Тя въздъхна и тръгна към колата си. Поне щеше да вечеря със сестра си.
27
На вратата се почука и Рой вдигна глава от договора, който преглеждаше.
— Да?
На прага се появи младеж с кадифени панталони, раирана риза и евтина щампована вратовръзка, който дърпаше след себе си количката за разнасяне на поща. Едно старомодно, но все още полезно приспособление, защото дори в ерата на дигиталната информация юристите все още се нуждаеха от материали, изписани на истинска хартия.
— Специална доставка — обяви младежът.
— Остави я на бюрото, Дейв.
Младежът се приближи с някаква книга в ръце.
— Побиват ме тръпки — промърмори той.
— Защо?
— Заради мисис Толивър.
— Спокойно, Дейв, убиецът едва ли ще се върне — каза Рой.
— Нямах това предвид — рече Дейв и остави книгата на бюрото.
Рой се облегна в стола и скръсти ръце пред гърдите си.
— Хайде, казвай — въздъхна той. — Не ме дръж в напрежение.
— Това е от мисис Толивър — рече Дейв и почука с пръст книгата.
Рой се пресегна и я грабна.
— Кога я е оставила в стаята за служебната поща?
— Не знам.
— Защо не знаеш? Нали спазвате някакви процедури?
— Обикновено ни се обаждат и ние отиваме да приберем пратката. Действаме, след като попълнят специалния формуляр за доставка.
— Тогава защо не знаеш кога е била изпратена книгата?
— Просто я намерих в нашата стая заедно с формуляра. Вероятно тя сама е свършила тази работа. Секретарката й нищо не знае, вече я питах.
— Но тя беше убита в понеделник сутринта, а днес е вторник следобед. Защо я получавам чак сега?
— Вчера не разнасяхме поща, защото полицията беше тук. Току-що започнахме да работим, съжалявам.
Рой спря поглед върху корицата. Учебник по договорно право, доста старо издание. Юристите никога не си разменяха стари учебници. Тук имаше нещо.
— Тази книга беше ли при вас в петък? — вдигна глава той.
— Май я нямаше.
— Но не си сигурен, така ли?
— Не съм.
— Добре. А в понеделник?
— Не мога да кажа. В кантората беше истинска лудница. Но трябва да е била там в понеделник сутринта. Искам да кажа, че тя не би могла да я изпрати, след като са я убили…
— Може би го е направил някой друг, Дейв. Няма как да установим дали мисис Толивър е донесла книгата лично.
— Да, вярно — сепна се Дейв. — Ще си имам ли неприятности?
Рой се облегна назад и гневът го напусна.
— Вероятно не — отвърна той. — Благодаря ти, Дейв. Извинявай за острия тон, но всички сме изнервени…