Изчака вратата да се затвори след младежа и се вгледа във формуляра, прикрепен към книгата. Беше попълнен с равния почерк на Даян, който познаваше от много документи. Но графата за датата и часът на доставката беше празна. Срещу получателя беше изписано неговото име. Значи Даян действително е искала книгата да стигне до него. Ей така, без видима причина. Прелисти страниците. Нищо особено. Просто един стар учебник.
Телефонът иззвъня.
— Да?
Той разпозна гласа отсреща и се усмихна.
— Сигурно вече си изработил стотина платени часове — отбеляза Мейс.
— Вече ти казах, че ние сме хуманна кантора и не обираме почасово клиентите си.
— Имаш ли време да си поговорим?
— Да. Кога?
— Какво ще кажеш за сега?
Вратата се отвори и Мейс му помаха.
Той поклати глава и остави слушалката.
— Винаги ли си толкова шантава?
— О, още нищо не си видял.
— Звучи ми обезпокоително.
— Знам. Защото наистина съм шантава.
28
Мейс затвори след себе си и седна насреща му.
— Благодаря, че ме придружи до Ейб.
— Чакай да получиш сметката, която ще ти представя — отвърна той и вдигна книгата. — Даян Толивър ми е изпратила това по служебната поща.
— Е, и?
— Току-що я получих, но не разбирам защо. Става въпрос за някакъв стар учебник.
— Остави я на бюрото! Веднага!
Той бързо се подчини.
— Кой друг, освен теб я е докосвал? — остро попита тя.
— Най-малкото още един човек — момчето, което разнася пощата.
— Страхотно!
— Той не знаеше за какво става въпрос.
— Но ти би трябвало да знаеш.
— Добре де, права си. А сега какво?
— Имаш ли кърпичка?
— Не, но имам салфетки.
Мейс взе една салфетка и внимателно разтвори книгата.
— Разлистих няколко страници, но не открих шифровано послание. Може би трябва да я полеем с лимонов сок и да видим дали има нещо, написано със симпатично мастило…
— А можем да направим и така — отвърна Мейс, хвана книгата за гръбчето и я разтръска. Страниците се развяха и нещо тупна на плота.
Рой посегна към малкото ключе, но Мейс нададе предупредителен вик и той бързо отдръпна ръката си. Тя взе нова салфетка и хвана ключето за назъбената част.
— Не е за сейф. Може би е за пощенска кутия — заключи тя.
— Това стеснява разследването до някакви си пет-шест милиона кутии — въздъхна Рой.
— Да е споменавала, че има кутия в някоя поща?
— Не — поклати глава Рой.
Мейс фиксираше ключето с такъв поглед, сякаш очакваше да проговори и да разкрие всичките си тайни.
— Тя не е опитвала друг начин за комуникация с теб, така ли?
Рой понечи да каже „не“, после трепна. Пръстите му пробягаха по клавиатурата, а после обърнаха монитора към нея.
— В петък вечер ми е изпратила този имейл.
— Полицията знае ли?
— Да, днес вече ме разпитваха за него. Казах им, че не знам какво означава.
— Сигурен ли си, че не ти напомня за нещо? — попита Мейс, след като изчете няколкото думи.
— Сигурен съм. Но изразът е малко странен. „Трябва да се фокусираме върху“… Би могла да се изрази по-просто.
— Не знам. На теб ти плащат за подобни детайли. Вероятни кандидати за „А“?
— Твърде много са. Но ти вече не работиш в полицията, нали?
— Няма закон, който да забранява на обикновените граждани да разследват престъпления.
— Но…
— Да се върнем на имейла и ключето. Някакви идеи?
— Стига си ме разпитвала!
— Кажи ми, Рой!
— Честър Акерман, управляващият съдружник във фирмата. Вчера разговарях с него. Стори ми се много разстроен и нервен.
— Е, как няма да е разстроен, след като една от подчинените му е открита мъртва в хладилника.
— Знам. Но нещо ми подсказва, че е далеч по-уплашен, отколкото ситуацията го изисква. Надявам се, че разбираш за какво говоря.
— Сякаш се страхува за кожата си?
— Да. Останах с чувството, че крие нещо.
— Какво?
— Нямам представа.
— Какво знаеш за него?
— От Чикаго е, семеен. Осигурява страшно много работа на фирмата.
— Ясно. Всъщност искаш да кажеш, че не знаеш нищо.
— Не съм имал повод да се ровя в личния му живот.