— Сега може би имаш.
— Искаш да шпионирам управляващия съдружник? — с недоверие я изгледа той.
— Както и всеки друг, който може да ни бъде полезен.
— За едно убийство, което по всяка вероятност е случайно?
— Открил си колежката си мъртва в хладилника. Как така да не е свързано с работното място?
Рой взе гумената топка и я изстреля към коша. Не улучи.
— Рефлексите ти не действат — отбеляза Мейс. — Често се случва, когато си близо до местопрестъплението. — Тя седна на ръба на бюрото, взе една салфетка и започна да прелиства учебника. — Случайно да обслужвате мафиоти?
— Тук не се занимаваме с наказателни дела — поклати глава той. — Само със сделки.
— Бизнес клиентите често имат конфликти със закона.
— Вече ти казах, че отклоняваме всички съдебни дела.
— На коя фирма ги прехвърляте?
— Те са няколко, по предварително одобрен списък.
— Май нямаме особен напредък — подхвърли тя.
— Нямаме — съгласи се Рой.
— Колко печелиш?
Очите му леко се разшириха.
— Защо продължаваш да ми задаваш този въпрос?
— Защото не съм получила отговор. Не се прави на ядосан, въпросът не е чак толкова необичаен.
— Добре де, получавам малко повече, отколкото ти предложи Олтман.
— Колко повече?
— Ами… Почти двойно, ако броим бонусите и някои други екстри.
— Началната заплата на полицай в градската полиция е по-малко от петдесет бона годишно.
— Никога не съм твърдял, че животът е справедлив. Но държа да ти кажа, че като обществен защитник печелех далеч по-малко от петдесет бона. — Очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — А сега ми обясни, защо толкова много искаше да разбереш колко печеля?
— Защото фирмата ти е богата, което може да се окаже мотив за убийство.
— Добре, ясно. Ще прегледам някои документи, а после ще ти се обадя. Какво ще правиш довечера?
— Ще вечерям със сестра ми. Но после съм свободна.
— Никога ли не спиш?
— Само от две години насам.
Тя внимателно уви ключето в салфетка и го прибра в джоба си.
— Хей, какво правиш? — нервно попита Рой. — Не искам да ми лепнат обвинение за укриване на веществени доказателства!
— А пък аз искам да разбера какво, по дяволите, става тук. Неудържимо ме привличат необяснимите неща в този живот.
— Но ти вече не си ченге, Мейс!
— Всички все това ми повтарят — каза тя, стана и тръгна към вратата.
29
Мейс възседна мотоциклета. Вещественото доказателство сякаш пробиваше дупка в джоба на якето й. Току-що беше извършила престъпление в града, в който сестра й беше главен представител на закона.
— Ти си пълна идиотка! — прошепна тя, докато дукатито тихо мъркаше на някакъв червен светофар. — Откачалка! Боклук, който никога не може да спре и да си каже: „Недей, не го прави!“.
Беше обещала на сестра си да не си пъха носа в това разследване.
Но в затвора й се случи нещо, за което не знаеше дори Бет. Беше попаднала на някакъв стар вестник, в който се описваше историята на агент на ФБР, осъден за изнасяне на поверителна информация в полза на мафиотски бос и участие в нелегално прехвърляне на оръжие през щатската граница. Агентът отричал докрай, твърдейки, че са му заложили капан, но въпреки това бил осъден и излежал целия срок на присъдата си. Когато излязъл от затвора, той се преместил в друг щат и успял да проникне в опасна престъпна група, занимаваща се с разпространение на наркотици. Пренебрегвайки огромния риск, натрупал планина от доказателства, които предоставил на ФБР, и групата била разбита. А по време на съдебния процес не се поколебал да свидетелства срещу нейните лидери. Медиите подели историята и случаят получил гласност в цялата страна.
Всички си задавали въпроса защо човек с гузна съвест би направил подобно нещо. Той би трябвало да е невинен. Очевидно ставало въпрос за съдебна грешка. Общественият натиск стигнал до политиците на Капитолия, които принудили Бюрото да наруши собствените си правила и да върне на работа своя бивш служител въпреки присъдата му. Човекът стигнал до началник на оперативно бюро в Средния запад, а кариерата му била белязана с многобройни постижения и похвали.
Името му беше Франк Кели. Отчаяната Мейс му написа писмо от затвора, разказвайки му своя случай. Малко по-късно той пристигна в Западна Вирджиния и дойде да я посети. Беше едър и сериозен мъж, който се запозна с делото й и без колебание обяви, че й вярва. Проявил дълбоко съчувствие към ситуацията, в която беше попаднала, той беше достатъчно откровен да й заяви право в очите: „Никога няма да изчистиш досието си. Препятствията са твърде много. Дори да откриеш нещо, едва ли ще успееш да го докажеш на достатъчно високо ниво. Срещу теб ще се изправят хора, които просто няма да искат да ти повярват. Можеш да направиш само едно: излезеш ли оттук, отново да се качиш на седлото. Сама, на свой риск, без подкрепата на властта и с всички евентуални последици. Както аз го направих. Ако попаднеш на нещо, което може да изчисти името ти, то трябва да стигне до съда и общественото мнение. Трябва обаче да знаеш, че няма гаранции. Откровено ще ти кажа, че аз извадих късмет. Но това е единственият начин да поставиш съдбата си под някакъв контрол. Поне можеш да опиташ. В противен случай никога вече няма да бъдеш ченге“.