„Само това искам — беше отвърнала Мейс, — да опитам.“
Той й стисна ръката и й пожела късмет.
Само това искам — един последен опит отново да облека синята униформа.
Мнозина от колегите й бяха убедени, че тя се радва на специално отношение, защото е сестра на Бет Пери, но всъщност беше точно обратното. Бет правеше всичко възможно да се дистанцира и на практика се отнасяше с нея много по-сурово, отколкото с останалите си подчинени. Мейс си беше заслужила сама всяко повишение и награда, както и всички белези, които беше получила — както видимите, така и онези, които оставаха скрити в душата й. Завърши Полицейската академия с почти пълно отличие. Дори инструкторите, които се престараваха да й търсят недостатъци, бяха принудени да признаят, че тя е най-доброто попълнение в армията със сини униформи от дълго време насам. Всъщност от времето, когато сестра й беше завършила същата академия с отличен успех.
За рекордно кратък срок се издигна от новобранец до сержант и направи и най-важния скок в кариерата си — назначение в Дирекцията за криминални разследвания, откъдето я разпределиха в отдел „Убийства и сексуални престъпления“. Там й възложиха най-трудната работа — да си блъска главата с неразкрити убийства и сексуални посегателства, чието разследване беше изстинало точно колкото и труповете. Постепенно си изработи собствен стил и начин на работа, които въпреки неодобрението на началниците и честите наказания постепенно се наложиха като модел за следствени действия и влязоха в учебната програма на Академията.
С годините си спечели много приятели, защото беше лоялна и не обръщаше гръб на никого, включително и на хора, които го заслужаваха. Създаде си и врагове, разбира се. Непримирими врагове. Но имаше и врагове, които тя можеше да убеди, че са й задължени. Именно по тази причина беше тук сега.
Мейс паркира мотоциклета пред магазина с навес от червен брезент, върху който с бели букви беше изписано името на фирмата: „Гражданин войник“. Бутна вратата и влезе.
На високите полици край стените бяха подредени абсолютно всички средства за лична защита, които съществуваха на пазара. В специалните витрини с решетки бяха изложени всякакви пушки, карабини и щурмови оръжия, които сякаш чакаха някой да ги хареса. Заключени шкафове с дебели стъкла предлагаха широка гама от автоматични и полуавтоматични пистолети редом със старомодни револвери.
— Здрасти, Байндър — подвикна Мейс на мъжа, който стоеше в дъното на магазина, близо до касовия апарат. — Да ти се намира някоя от онези самоделки, вариант на АР-15, които едно време предлагаше на черно?
Байндър носеше камуфлажни панталони и прилепнала черна фланелка, която подчертаваше всяко мускулче на внушителните му ръце. Беше обут във военни обувки, достатъчно износени, за да изглеждат автентични. Но Мейс знаеше, че те наистина са такива. Човекът беше служил на Чичо Сам достатъчно дълго и бе прекарал известно време зад решетките, след което бе безславно уволнен заради разпространение на дрога в поделението. Това за малко не бе отнело живота на двама новобранци, които си бяха инжектирали долнокачествения метадон. Афроприческата на Байндър напомни на Мейс за младия Майкъл Джексън. Беше странно, тъй като Байндър беше бял, лицето му беше обсипано с лунички, а косата му беше огненочервена, но с вече посивели корени.
— Изпратете клоуните — изтананика полугласно тя.
Байндър се обърна. В едната си ръка държеше портативен металотърсач, а в другата стискаше дълъг щурмови нож със сгъваема дръжка.
— Ей, май наистина се радваш да ме видиш — отбеляза Мейс.