— Това не ме засяга — успокои го юристът. — Но чух, че тук има някакви проблеми…
— Изчезват разни неща — кимна Дан. — Инструменти и храна. Казах му на майстора да не държат храна тук, но няма кой да ме чуе. Навсякъде е пълно с кльопачка, включително и в този хладилник…
— Защо не си наемат охрана?
— Скъпо е за такъв малък ремонт. Вечер се качвам да почистя, свършвам някъде към седем. Но не съм забелязал нищо нередно.
— Работят ли през почивните дни?
— Не. Клиентът им отказва да плаща за допълнителни часове. Бачкат от понеделник до петък, знам го от майстора.
— Имаш ли представа кой може да краде?
— Никаква. Но едва ли е човек от вашата кантора. Не виждам кой ще рискува шестцифрената си заплата за пакет чипс и кутийка пепси.
Рой напусна четвъртия етаж и се прибра в кабинета си. Изгуби цял час, но не научи нищо. Надяваше се, че Мейс е извадила по-голям късмет с онзи ключ.
31
Дори за готовата да рискува Мейс беше изключено да проведе теста в къщата на Бет. По тази причина се озова в тоалетната на ресторант „Метро“ заедно с обемистата си раница.
Тя заключи вратата, надяна тънките гумени ръкавици и напръска ключа с безцветната течност. После си сложи контрастните очила, угаси лампата и включи синьото фенерче. Инвестираната петдесетачка в магазина на Байндър веднага даде дивиденти.
— Хайде, милички, елате при мама! — прошепна тя.
По ключа имаше отпечатъци. Извади силната лупа, която също беше успяла да изтръгне от ноктите на Байндър. По време на полицейската си кариера беше изследвала предостатъчно мастилени островчета, точици и линии, за да се смята за експерт. Този отпечатък беше чист и ясен. Обратната страна на ключа не беше толкова добра, но съдържаше достатъчно материал за сравнение.
Палец и показалец. Пръстите, които човек използва, когато държи ключ. По всяка вероятност отпечатъците бяха на Даян Толивър. Не беше сигурна как ще помогнат на следствието, но поне щеше да установи дали мъртвата е държала ключа. Беше изненадана, че отпечатъците не са се изтрили, притиснати между страниците на книгата. Но понякога и добрите вадят късмет.
Преди да приключи с вещественото доказателство, Мейс се нуждаеше от още една последна услуга. Половин час след като я получи безплатно от друг „стар приятел“, Мейс пусна ключа в найлоново пликче и потегли към кантората на Рой. Предаде му ключа и го посъветва да го предложи на полицията с точното описание на начина, по който го е открил. После слезе във фоайето и се насочи към изхода, но усети настойчивия поглед на Нед и рязко смени посоката.
— Ти си Нед, нали?
— Точно така. Вчера видях как качвате Рой Кингман на мотоциклета си.
— Орлов поглед, а? — изгледа го тя. — Бас държа, че виждаш всичко, което се случва наоколо.
— Не пропускам почти нищо — кимна Нед и изпъчи гърди. — Затова съм тук.
— Охрана ли си?
— Да. Ама искам да стана ченге. Да ритам задниците на лошите, нали разбирате?
Мейс огледа налятата му фигура. Вероятно го направи прекалено явно, защото онзи побърза да добави:
— Първо ще сваля някое и друго килце, разбира се. Обикновено бързо влизам във форма. В училище редовно тренирах.
— Наистина ли? В кой колеж?
— Имах предвид гимназията — смутено отвърна Нед.
— Браво на теб.
— Хей, вчера не бяхте ли тук заедно с ченгетата?
— Бях — кимна тя и побърза да изпревари по-конкретния въпрос, който явно щеше да последва. — Имаш ли мнение за случилото се?
Той кимна, наведе се над ухото й и прошепна:
— Сериен убиец.
— Наистина ли? Но това означава няколко убийства поред.
— Дори Ханибал Лектър е започнал отнякъде.
— Той е измислен герой — изгледа го тя. — Знаеш го, нали?
Нед колебливо кимна.
— Ама филмът беше страхотен!
— По какво съдиш, че е сериен убиец?
— По неговото МО.
— МО?
— Модус операнди.
— Знам какво означава. Питах се защо го използваш в тази ситуация…
— Защото е напъхал жертвата си в хладилника. Доста оригинално, не мислите ли? Според мен във вестниците скоро ще пише за хора, напъхани в хладилници, фризери и… хммм…
— Други студени места?