— Сигурно ти харесва.
— Нищо подобно, Мейс. Службата ни изисква да бъдем въоръжени.
— Твоята служба.
— Е, тази вечер и двете сме беззащитни.
Донесоха виното.
— Да пием за сестрите Пери и да си пожелаем още дълги години да сме заедно — вдигна чашата си Бет.
— За това ще пия с удоволствие — отвърна Мейс, бързо възвърнала доброто си настроение.
— Значи твоят приятел Кингман е открил ключ в някаква книга, която му е изпратила Толивър — започна Бет, наблюдавайки я над ръба на чашата.
Мейс сдъвка една твърда маслина и направи опит да демонстрира изненада.
— Ключ ли? За какво?
— Все още не знаем.
— Отпечатъци?
— Да.
— На Толивър?
— Откъде знаеш?
— Ами след като го е изпратила, трябва да го е пипала, нали?
— Днес си ходила в магазина на онзи мошеник Байндър. Защо?
Мейс отпи голяма глътка вино и бавно остави чашата.
— Следиш ли ме, Бет?
— Не бих го нарекла следене.
— А как би го нарекла, по дяволите?
— Наредих да те наблюдават.
— Да ме наблюдават! За две години светът май доста се е променил. Просто не знам какво означава това.
— Бет!
Обърнаха се и видяха кмета, изправил се на няколко крачки от тях. Зад него се виждаше част от антуража му, нареден в индийска нишка. Беше млад и хубав мъж. Повечето обитатели на Вашингтон бяха единодушни, че върши добра работа за града. Същевременно обаче беше от онези потайни политици, чиито намерения и цели не бяха лесни за разгадаване.
— Здравейте, господин кмете. Помните ли сестра ми?
Кметът се приближи, стисна ръката на Мейс и се приведе над нея.
— Радвам се да те видя — прошепна той. — Ако имаш нужда от помощ, обади се. Внимавай и се пази от неприятности, окей?
Изрече всичко на един дъх, с равен глас и без никакво замисляне. Този човек едва ли помни собствените си думи, рече си Мейс.
— Семейна вечеря, така ли? — изправи гръб кметът.
— Нещо такова — усмихна се Бет.
— Много добре. Как върви разследването на убийството на Толивър?
— Вече ви звънят телефоните, нали?
— Те винаги звънят, но аз съм се научил да обръщам внимание само на онези, които заслужават.
— Тези такива ли са?
— Просто ме дръж в течение.
— Напредваме — отвърна Бет. — Ще ви информирам за всичко ново.
— Много добре.
— А какво става с другия случай?
— Съжалявам, но той е извън моите компетенции.
След тези думи кметът се обърна и изчезна с бързината, с която се беше появил. Сътрудниците му го последваха с телефони на ухото. Явно приемаха обажданията на важни люде, които имаха значение за него.
— Този човек ще запази поста си, докато е жив — отбеляза Мейс.
— При всички случаи много по-дълго от мен — кимна Бет.
— Да се върнем на наблюдението — сухо предложи сестра й.
Бет шеговито се прекръсти.
— Нали щяхме да празнуваме?
— Добре де, ще празнуваме. Но за целта се нуждая от още една чаша вино. Искам да вдигна тост за наблюдението.
— Не, една ти е достатъчна. А преди да яхнеш проклетия си мотоциклет, ще хапнеш добре и ще се поразходиш на чист въздух. Една положителна проба за алкохол автоматично ще те върне в затвора.
— В такъв случай да поръчваме, иначе ще вземеш да извадиш дрегера направо на масата!
Храната беше отлична, както и обслужването. Поне десетина души се отбиха да поздравят шефката на полицията. Повечето от тях бяха любезни, но имаше и такива, които на всяка цена държаха да се оплачат от някакъв проблем.
— Доста си популярна — отбеляза Мейс. — Фактът, че не си в униформа, очевидно няма значение.
— Май съм прекалено популярна — въздъхна Бет.
— Какво?
— Не се обръщай. На хоризонта се появи нашата любима прокурорка.
— А аз съм само на една чаша вино, по дяволите! И цял ден не съм помирисвала забранени субстанции!
Сестрите се обърнаха към Мона Данфорт, която тържествено крачеше към масата им.
33
По всичко личеше, че роклята на дамата струва повече от дукатито на Мейс. Гримът и прическата бяха безупречни, а бижутата бяха подбрани с подчертан вкус — точно толкова скъпи и солидни, колкото да предизвикат завистливи възклицания. Единствено изражението на лицето разваляше отличното впечатление. Хората с изненада откриваха, че дори една безспорно красива жена като Мона Данфорт може да изглежда грозна.