От покрива се разкриваше отлична гледка към мястото, което трима братя латиноамериканци бяха превърнали в център за продажба на дрога. Те ръководеха една от най-жестоките банди на територията на Вашингтон. По онова време Мейс работеше в Отдела за борба с наркотиците, но амбициите й съвсем не се изчерпваха с разбиването на поредната нелегална мрежа. Тези типове бяха заподозрени за поне дузина жестоки убийства. Мейс правеше снимките, а колегите й подслушваха джиесемите на братята с надеждата да съберат доказателства за доживотни присъди.
Почти нищо не се беше променило. Сградата беше все същата изоставена дупка, макар че след изграждането на полицейска сателитна станция на първия етаж по нареждане на Бет престъпната дейност в нея рязко намаля. Според циркулиращите в затвора слухове двама от братята латиноамериканци се бяха преместили в Хюстън. Полуразложеният труп на третия беше открит в парка „Рок Крийк“. Говореше се, че е бил ликвидиран от собствените си братя, които го хванали да отклонява значителни суми от общата им търговия с дрога. Явно тези момчета бяха брутално жестоки и не се спираха пред нищо. Мейс беше убедена, че братята я бяха разкрили по някакъв начин — най-вероятно чрез съгледвачите си в района или благодарение на свой човек в полицията. И отмъщението им се стовари върху нея със страшна сила.
Защо просто не ми пуснахте един куршум в главата? Всичко щеше да приключи бързо и чисто, с мигновена болка, и толкова.
Пред очите й отново изплува видението, което не я беше напускало през двете години в затвора. По-ясно от всякога. Мръсниците, които я подредиха, най-вероятно щяха да се измъкнат. Докато лежеше на желязното легло, в главата й се подреждаха сложни планове — как ще се хване за някоя незначителна улика, ще работи по нея денонощно и в крайна сметка ще ги пипне. А после триумфално ще ги предаде на полицията и ще си върне предишния живот.
Изправена на седалката, тя озадачено поклати глава. Нима наистина съм го вярвала?
Трийсет процента от сините униформи във Вашингтон бяха убедени, че Мейс е виновна. Това бяха хиляда и двеста полицаи. Но трийсет процента звучеше по-добре от хиляда и двеста души. Съзнаваше, че това няма значение, но не можеше да не мисли за него. Огледа тъмната уличка, на която се беше появила след часове взиране през телеобектива, в резултат на което животът й се беше променил завинаги. Усети напоения парцал в устата си, който беше превърнал мозъка й в желе. Силните ръце, които приковаха нейните към тялото. Свистенето на гуми, поставило началото на пътуването й към ада. Иглите в тялото си, течността в носа и устата си. Повръщането, безутешните ридания, стенанията, проклятията. Но най-вече риданията. Бяха я пречупили. Отне им адски много време, но в крайна сметка бяха успели.
Ако ви пипна, ще ви убия. Но по всичко личи, че няма да успея. И какво ще ми остане? Надеждата, че някакъв ветеран бездомник ще бъде обвинен в убийство благодарение на мен, а после ще ми върнат нашивките?
Ами ключето и имейлът? Какво общо можеше да има с тях Докъри? Явно изникваха доста повече неизвестни, отколкото си беше въобразявала.
Разсъжденията й бяха прекъснати от някакъв шум наблизо. Ръката й машинално се плъзна към джоба. Мъжът беше чернокож, с бръсната глава. Само няколко сантиметра по-висок от нея, но поне с трийсет и пет килограма по-тежък. И нито грам от тези килограми не беше тлъстина. Тя знаеше, че много бандити поддържат отлична физическа форма, за да избягат от ченгетата или пък да могат да ги пребият, ако се наложи.
— Хубава машинка — каза чернокожият. Носеше яке с качулка и джинси. Беше обут в червено-бели баскетболни маратонки с развързани връзки.
— Всички така казват — отвърна Мейс и вдигна визьора на каската си.
Десният джоб на якето му беше издут, очевидно от пистолет. А изпънатият крачол на джинсите подсказваше, че носи резервно оръжие, прикрепено към левия прасец. Пръстите й се стегнаха около предмета, който държеше в собствения си джоб.
— Сигурно — каза чернокожият. — Ама за това не си чувала, нали?
В ръката му се появи обемист полуавтоматичен пистолет, който Мейс с един поглед прецени като пълен боклук. Но когато жертвата ти е на половин метър, едва ли са ти нужни уменията на снайперист от морската пехота.