— Ръцете на тила, с преплетени пръсти! — изкрещя един от униформените. — На колене!
Мейс с тревога установи, че Тони и неговата новобранка не бяха между тях. Сигурно бяха получили сигнал и бяха тръгнали нанякъде. Огледа лицата на четиримата полицаи насреща си. Едри мъжаги, които изглеждаха доста ядосани. Тя не познаваше никого от тях. Погледна към Рой, който кавалерски застана между нея и униформените. Веднага го сръга с лакът, принуждавайки го да остане на крачка зад нея. Познаваше изражението на ченгетата. Много пъти лицето й беше изразявало онова, което сега четеше в очите им. Бяха на една секунда и едно погрешно движение от откриването на стрелба. Два изстрела — единият в главата, а другият в сърцето. Дори неопитен стрелец трудно можеше да пропусне от толкова малко разстояние. А мъжете насреща й нямаха вид на неопитни.
— Слагай ръцете си на тила, Рой! — изсъска тя. — И не забравяй да сплетеш пръстите си!
Едновременно се отпуснаха на колене. Униформените предпазливо тръгнаха към тях с показалци на спусъците.
— Някакви типове с черен седан се опитаха да ни убият! — дрезгаво извика Рой.
В същия миг Мейс си даде сметка за тишината. Никакъв седан, никакво боботене на осемцилиндров двигател, никаква пушка със заглушител, насочена в главата й. Просто тишина.
— Какви типове? — с недоверие попита един от полицаите.
— Бяха с голям черен седан и ни преследваха.
Полицаят се огледа бавно.
— Не виждам никакъв черен седан, виждам само вас! — заяви той.
— Ти и мацката с мотора за малко щяхте да се размажете в нас — обади се колегата му.
— Бях тук преди около половин час — забързано рече Мейс. — Разговарях с Тони Дрейк. Беше паркирал до вас, в колата му се возеше новобранка на име Франси.
— Ти ченге ли си?
— Бях. Тони може да гарантира за мен.
— Ние дойдохме тук преди десетина минути — поклати глава първият полицай. — А аз не познавам никакъв Тони Дрейк, нито пък Франси.
— Вижте, това е някакво недоразумение — започна да се надига Рой.
— Долу! — кресна второто ченге и насочи пистолета си в челото му.
— Той си е долу! — викна Мейс. — Няма къде да ходи, няма да прави резки движения. И двамата сме спокойни и не носим оръжие.
— Ще видим — каза първият полицай, прибра пистолета в кобура си и откачи белезниците от колана си. — И двамата ми приличате на хора, които пренасят нещо. Нали нямате нищо против да ви претърсим, както и превозните ви средства?
Рой спря очи на белезниците.
— От луната ли падате, по дяволите? — възмутено попита той. — Не сме извършили нищо нередно!
— Това е само проверка, Рой — предупредително се обади Мейс. — Нямаме право да я откажем.
— Ти да не си му адвокат? — подозрително я изгледа ченгето.
— По-скоро обратното.
— Спомена, че си била ченге — обади се другият. — Познавам ли те?
Мейс понечи да отвърне, после се спря. Мъжете насреща й може би бяха от трийсетте процента, които я мислеха за корумпирана.
— Едва ли — поклати глава тя.
Първият полицай пристъпи към аудито и започна да го оглежда.
— Блъснал си нещо.
— Забравихте ли за седана, който ни преследваше? — възмути се Рой.
— Ааа, седааанът… — иронично проточи ченгето и кимна на партньора си. Секунда по-късно и двамата бяха оковани в белезници.
— Някой от вас да е употребил алкохол? — попита първият полицай.
— Какво става тук, за бога? — извика гневно Рой. — Опитаха се да ни убият! Потърсихме помощ от вас, а вие ни щракнахте белезниците!
— Млъквай! — остро рече Мейс.
— Ако все още не се досещате, и двамата сте арестувани — добави вторият полицай.
— С какво обвинение, по дяволите? — възкликна Рой.
— Като за начало нарушаване на обществения ред, безотговорно поведение и опит за нападение на полицейски служители. Все още съм убеден, че щяхте да се блъснете в нас.
— Това са глупости! Вижте проклетата ми кола! Стъклата й са пръснати от куршуми, предназначени за мен! Но всъщност първо искаха да убият нея. Какво трябваше да направим, по дяволите?