— Кой стреля по теб? Някой от миналото ти?
— Едва ли. Не ми се е случвало да ме гърмят със заглушител от луксозна кола. Обикновено те хлопват по главата и единственото, което чуваш, е тропотът на бягащи крака.
— Е, добре. А сега какво ще правим?
— Първо ще си прибера дукатито с надеждата, че все още е цяло. Ти пък ще си вземеш аудито и ще потърсиш някой тенекеджия.
— Ами онзи ключ за пощенската кутия? Искаш ли да проверя какво отваря?
— Не, аз ще проверя.
— Защо не го направим заедно?
— Ще ни видят. А за теб не е полезно да те виждат с мен.
— По дяволите, Мейс! С никоя жена не съм прекарвал толкова време в денонощието, колкото с теб през последните два дни!
— Наистина ли? Сега разбирам защо не ти е провървяло с жените.
Таксито ги свали на паркинга за конфискувани превозни средства. Оказа се, че Бет се беше погрижила да не плащат такса. Дукатито на Мейс беше паркирано точно до малката офис сграда, завързано към близкия стълб с дебела, увита в найлон верига. На пръв поглед изглеждаше в безупречно състояние. Дори го бяха измили.
— Е, сестра ти наистина се е погрижила за теб, както и очаквах — отбеляза Рой.
— Но мисля, че не и за теб — отвърна тя и посочи зад гърба му.
Аудито беше завряно в далечния край на паркинга, близо до телената ограда. Лявата му част беше силно смачкана от сблъсъка с тежката кола и препълнените контейнери за смет. Но през нощта някой се беше постарал да му нанесе и допълнителни щети. Липсваха четирите колела и дясната врата. Боята беше здраво надрана с ключ, а гюрукът — нарязан. Огледът отблизо показа, че липсват още много неща: воланът, лостът за скоростите, стереоуредбата и вградената навигационна система. Седалките зееха, разпорени с нещо остро. Някой беше разлял охладителна течност на пода, която се беше смесила със ситните парченца стъкло. Най-отгоре плуваха два използвани презерватива. Багажникът също беше разбит, резервната гума липсваше. От скъпите баскетболни атрибути на Рой нямаше и следа.
— Наистина съжалявам за колата ти — промълви Мейс.
— Нали застраховката е за това? — сви рамене Рой. — Гладна ли си?
— Направо умирам от глад.
Той погледна часовника си.
— Знам едно заведение наблизо. Правят страхотни яйца, а и кафето е добро.
— Май ще имаш нужда от превоз — отбеляза тя.
— Да, но нямам каска. Не ми се ще отново да ме арестуват. Лимитът ми е веднъж в седмицата.
Мейс се обърна и хлътна в офиса на паркинга. Минута по-късно се появи с каска в ръка. Полицейски шлем.
— Как успя да го задигнеш? — учуди се Рой.
— По-добре не питай.
Ръката й се плъзна под седалката на мотоциклета, където още преди години си беше направила малък тайник с цип. Измъкна от него телефона със защитен спрей и електрошоковия бокс.
— Не исках ченгетата да открият подобни вещи у мен — обясни тя и ги сложи в джоба на якето си. — Скрих ги тук, докато бягахме от лошите.
— Добре си направила — кимна Рой. — Нещо ми подсказва, че скоро пак ще ти потрябват.
47
Яйцата бяха великолепни, препечените филийки бяха щедро намазани с масло, беконът — хрупкав, а кафето излъчваше неустоим аромат. Мейс и Рой се нахвърлиха на храната и спряха едва след като унищожиха всичко.
— Трябва да възобновя тренировките си, иначе рискувам да пусна шкембе — потупа се по корема той.
— Значи Капитана иска да го защитаваш, така ли? — поинтересува се тя.
Той отпи глътка кафе и кимна.
— Да, но още не знам подробностите.
Тя прокара пръст по ръба на чашата си.
— Но си убеден, че не го е направил, нали?
— Точно така. Признавам, че съм малко пристрастен, но аз наистина харесвам този човек.
— Прилича на голям мечок.
— Може би, но е кавалер на два медала „Пурпурно сърце“ и бронзов Орден за храброст! — остро отвърна Рой.
— Не исках да си правя майтап. Всъщност е гадно, че герой от войната живее като клошар.
— Ами ако се окаже, че е убил Даян?
— В такъв случай е свършено с него, Рой. Независимо дали ти е приятел.
— Поне няма да живее на улицата.
— Ще поемеш защитата му, така ли?
— Не съм сигурен. Аз съм служител на „Шилинг и Мърдок“, а те не се занимават с наказателни дела. Аз също!
— Винаги има изключения. Мисля, че фирмата ти няма да има проблеми.