— Нали беше убедена, че е виновен?
— Няма значение. Всеки заслужава добра защита. Поне така съм чувала.
— На първо време ще се срещна с него, пък после ще видим.
Тя извади ключа.
— Искаш ли да те информирам какво съм открила?
— Вече ти казах, че идвам с теб.
— Не е нужно.
— По всяка вероятност ще ми отнемат разрешителното далеч преди да приключи тази бъркотия.
— И все пак настояваш да дойдеш с мен? — озадачено го погледна Мейс. — Защо?
— Нямам рационален отговор.
— Това означава ли, че имаш ирационален?
Рой хвърли няколко банкноти на масата.
— А как възнамеряваш да откриеш кутията на Даян?
— Ти ще си първият, който ще узнае, когато измисля начин. Между другото, колко пари ми останаха от хонорара, който ти дадох за адвокатски услуги?
— След снощи десет цента. Харчи ги разумно.
Карл Райгър напусна наблюдателния си пост в дъното на близката уличка и последва Мейс и Рой, които излязоха от закусвалнята. По-надолу по уличката Дон Хоуп седеше с бинокъл пред очите в светлосив ван шеви. Той изчака двойката да яхне мотоциклета и потегли след тях. Райгър подкара по съседната успоредна на улицата, по която се отдалечаваше дукатито. Двамата с Хоуп поддържаха постоянна радиовръзка и разменяха местата си през три преки, за да не може Мейс да се усети, че я следят.
Райгър се облегна назад и въздъхна. Всичко трябваше да приключи още снощи. И със сигурност щеше да приключи, ако не се беше появил този смахнат адвокат, който попречи на точния му изстрел. Това нямаше да се повтори. Райгър не обичаше да убива хора, особено американци. Но сега най-важното беше да оцелее, дори ако всички останали бъдат ликвидирани.
48
На гишето имаше само един служител — младеж със слушалки на айпод, който бе закачен на колана му. Той сортираше купчината писма пред себе си, а главата му се поклащаше в такт с музиката. Мейс поведе Рой към стената с пощенските кутии. Бързата проверка показа, че нито един от номерата не отговаря на цифрите, които Мейс беше преписала от оригиналния ключ.
— Преминаваме на план „Б“ — прошепна тя, обърна се и тръгна към гишето.
— Имам един въпрос, приятелю.
Момчето измъкна едната слушалка от ухото си, но главата му продължаваше да се клати в такт с музиката.
— Да?
Мейс му показа ключа.
— Леля ми падна по стълбите и си счупи опашната кост. Това е добрата новина.
— Че си е счупила опашната кост? — с недоумение я изгледа младежът.
— Да, защото, ако не я беше счупила, нямаше да я закарат в болница, където й откриха проказа, която преди много години е пипнала някъде в Африка. Гадна болест, която буквално ти разяжда кожата. На всичкото отгоре е толкова заразна, че ако някой прокажен ти духне в лицето, направо ще ти окапят клепачите. Никога през живота си не съм чувала за подобна гадост. Медицинското й название се изписва на половин страница.
— Лоша работа — промърмори хлапакът, а главата му продължаваше да се поклаща.
— Това е ключът от нейната кутия — добави Мейс. — Помоли ме да й прибера пощата, ама е забравила номера.
— А?
— Аха. Но не мога да открия кутията й. Вътре има чекове и сметки за медицинско обслужване, които й трябват. За мое съжаление няма кой друг да свърши работата, защото аз съм единствената й роднина.
— Как се казва?
— Даян Толивър.
Мейс се помоли хлапакът да не е прочел някъде за убийството й.
Той натисна няколко клавиша пред себе си и кимна.
— Да, имаме кутия на нейно име.
— Номерът?
Младежът измъкна и втората слушалка от ухото си и сбърчи вежди.
— Нямам право да споделям подобна информация. Пощенската регистрация е лична. Нали знаете, законите за борба с тероризма и всичко останало…
— По дяволите, изобщо не се сетих! — възкликна Мейс и се обърна към Рой. — Я по-добре иди да я доведеш, за да покаже някакъв документ. — А на младежа обясни: — Взехме я от болницата, защото там нямат условия да държат толкова силно заразни хора. Сега ще я водим в „Джонс Хопкинс“. Тъкмо тръгнахме, и тя започна да пищи за пощата си. Между нас казано, тази музика ще ти размъти мозъка и скоро няма да помниш номерата на пощенските кутии. Да не говорим, че се отразява на потентността. Докторите постоянно повтарят, че тези апаратчета увреждат либидото, най-вече на млади хора. Но както и да е. Леля чака отвън в колата, цялата покрита с циреи. Да не ти казвам на какво прилича лицето й — на напукан катран, който всеки момент ще започне да се лющи. Ние двамата се ваксинирахме срещу тая гадост, но на твое място бих се скрила някъде отзад. Не забравяй после да почистиш всичко, което е докосвала. С някой по-силен дезинфектант. Тези бактерии живеят по няколко седмици във всякаква среда. За съжаление един от санитарите в болницата лично се увери в това. — Тя отново погледна към Рой. — Хайде, иди да я доведеш. И побързай, защото не ми се ще да затънем в задръстванията по пътя за Балтимор.