Не биваше да забравя и стрелеца в седана без регистрационни номера, насочил пушката със заглушител в главата на Мейс. Дали това беше свързано с миналото й или с текущото разследване?
Две секунди. Достатъчни да се случи непоправимото.
Но тя беше твърдо решена да не изгуби отново сестра си.
50
В пощенската кутия нямаше нищо. Абсолютно нищо. Облечените в ръкавица пръсти на Мейс опипаха металните стени. В горната част, близо до дъното, прошумоля хартия, залепена с тиксо. Внимателно я измъкна и я разгъна.
— Само някакво име. Андре Уоткинс. И адрес в Рослин. — Обърна се към Рой и попита: — Чувал ли си това име?
— Не. Даян никога не го е споменавала пред мен.
— Често ли посещаваше ресторанти?
— Обичаше да ходи в Кенеди Сентър. Хранеше се навън.
— Явно не е ходила сама.
Мейс върна листа на мястото му и затвори кутията.
— Тук ли ще го оставиш?
— Да. Полицията може би ще стигне до него.
— А не е ли по-добре да ги информираме, и то веднага?
— Може би — бавно кимна Мейс.
— Но ти предпочиташ сама да разрешиш загадката, нали?
— Това е дълга история, Рой. Не ме разпитвай, защото едва ли ще чуеш смислени отговори.
Двайсет минути по-късно оставиха мотоциклета в подземен паркинг и взеха асансьора до десетия етаж на голям жилищен блок. На второто почукване се отзова мъж, който преди това ги огледа добре през шпионката. Мейс беше абсолютно сигурна, че го е направил. Беше висок колкото Рой, но с трийсетина години по-възрастен, с къса бяла брада и оредяла коса. Хубав мъж със загоряло лице. Беше облечен в джинси, които изглеждаха току-що изгладени, и свободно падаща бяла риза. Носеше черни мокасини „Бруно Мали“ на бос крак. Типичен аристократ, който няма грижи, помисли си Мейс.
— Андре Уоткинс? — попита тя.
— С какво мога да ви помогна?
— Даян Толивър…
— Какво за нея?
— Мъртва е.
— Знам. Вие от полицията ли сте?
— Не съвсем.
— В такъв случай не виждам причини да разговарям с вас.
Той понечи да затвори вратата, но Мейс пъхна обувката си в процепа.
— Тя е държала пощенска кутия, в която открихме лист с името и адреса ви.
— Не знам нищо за това.
— Е, добре. В такъв случай ще предадем бележката на криминалистите от отдел „Убийства“, които още днес ще пожелаят да разговарят с вас, а може би и ще ви арестуват.
— Я почакайте! Не съм извършил нищо нередно!
— Тогава защо се държите така?
— А как да се държа според вас? Двама абсолютно непознати ми чукат на вратата и започват да задават въпроси за една мъртва жена. Какво друго очаквате, по дяволите?
— Добре, нека започнем отначало. Този човек е Рой Кингман, колега на Даян в „Шилинг и Мърдок“. Тя му изпраща загадъчен имейл, който го насочва към вас. Може би сте в опасност.
— А откъде да знам, че Даян не е била убита от вас?
— Много просто: ако беше така, вие вече щяхте да сте мъртъв. Един изстрел през шпионката щеше да бъде достатъчен. — Забеляза въпросителния поглед на Уоткинс и поясни: — Когато се облегнахте на вратата, за да ни разгледате, тя едва забележимо помръдна.
— Мисля, че е време да приключим този разговор! — решително каза той.
— Долу видях едно кафене „Старбъкс“. Можем да поговорим там, ако ще се почувствате по-сигурен. Нуждаем се от информация, нищо повече.
Уоткинс за миг извърна глава към вътрешността на апартамента, после отвърна:
— Не, можем да говорим и тук.
Жилището не се връзваше с елегантното облекло на обитателя му.
Мебелите бяха малко и изглеждаха взети под наем, включително и един яркочервен футон в средата на дневната. Настаниха се там, точно срещу малкия кухненски бокс.
— Откъде се познавате с Даян? — започна Рой.
— Обаждаше ми се, когато не й се стоеше вечер вкъщи.
— Значи сте били близки?
— Не, аз бях само компаньон.
Мейс и Рой се спогледаха.
— Компаньон? — учудено попита той.
— Точно така. Даян обичаше да излиза, но предпочиташе да не е сама. Беше приятно, а и изгодно.
Мейс огледа евтината мебелировка.
— Позакъсали сте го, а?
— Двете ми бивши съпруги не бързат да се обвързват отново. Всъщност именно това ме накара да вляза в бизнеса. Услугите ми на компаньон дават всички удоволствия на брака, но без обвързването.