— Но вие двамата сте се разбирали добре?
— Много харесвах Даян. Стана ми ужасно мъчно, когато научих, че са я убили.
— Кой ви каза?
— Водещата на Канал седем.
— Никой не е знаел, че излизате заедно, така ли?
— Предполагам, че Даян е била дискретна. Тя беше красива и умна, разведена като мен. Може би и на нея й беше писнало от връзки.
— Ние сме тук, защото Даян е оставила следа, която води към вас.
— Никога не сме разговаряли за нещо важно.
— За работата, за личния си живот? — попита Рой.
— Е, знаех, че е адвокат в „Шилинг и Мърдок“, но нищо повече.
— Не е ли споменавала, че се страхува от някого? Заплахи по телефона или нещо подобно? Мъж, който я преследва?
— Не. Разговорите ни се изчерпваха със събитията, на които присъствахме.
— Полицията има заподозрян — подхвърли Рой.
— Така ли? Кой е той?
На въпроса отговори Мейс, която сбърчи вежди към Рой.
— Съжалявам, но не можем да ви дадем подробности.
— Значи нямате предположения за случилото се с Даян?
— Не — призна Рой и му подаде визитната си картичка. — Ако се сетите за нещо, обадете се.
Уоткинс пое визитката и попита:
— Онзи човек, за когото споменахте… Той ли е убил Даян?
— Скоро ще разберем — отвърна Мейс. — Но това, което е търсила тя, едва ли ще ни стане известно. Може би е сбъркала в нещо. Но както и да е. За мен случаят е приключен. Благодаря, че ни отделихте от времето си.
В момента, в който напуснаха апартамента, Рой понечи да каже нещо, но Мейс го спря.
— Почакай! — прошепна тя.
Не след дълго се озоваха в подземния паркинг.
— Наистина ли ще зарежеш всичко? — остро попита Рой. — Какви мисли ти минават през главата, по дяволите?
— Ще ти кажа — бавно вдигна глава тя. — Според мен истинският Андре Уоткинс вече е мъртъв.
51
— Здрасти, Капитане.
Едрият мъж бавно вдигна глава.
— Здрасти, Рой. Май оплесках нещата.
— Дай да поговорим по този въпрос.
— Хубаво. И бездруго няма да излизам никъде.
Рой се обърна към полицая, който чакаше до вратата.
— Искам да поговоря с клиента си. Насаме, ако обичате.
Вратата шумно се затръшна.
Рой седна на нара и извади от куфарчето си голям адвокатски бележник.
— Хайде, започвай.
— Нали ти казах, че оплесках нещата? Вземах си по малко храна. Много си падам по онези десертчета „Туинкис“. Прибрах и някои инструменти, които продадох. Беше глупаво от моя страна, но те имаха адски много инструменти и си помислих, че няма да забележат.
— Знаеш ли изобщо защо си арестуван? — погледна го в очите Рой.
— Нощем става доста студено, а там е топло — отнесено отвърна Капитана. — Предполагам, че не биваше да докосвам десертчетата. Това ги е ядосало, нали? И инструментите. Но става въпрос за някакви си два ключа, които продадох за три долара.
Рой бавно се облегна назад.
— Взеха ли нещо от теб?
— Кой?
— Полицията.
— Какво да ми вземат?
— Отпечатъци, телесни течности.
— Взеха ми отпечатъци — ухили се Капитана. — Трябваше да си почистя пръстите, за да ги почернят. После ме почерпиха с кафе, ама го отнесоха още преди да го бях изпил. Това ме ядоса.
— Евтин номер, за да ти вземат ДНК-проба.
— Какво?
— Поискал си адвокат, така ли?
— Точно така. Не съм тъпак. Десертчетата са дреболия, но за всеки случай поисках адвокат.
— Ясно. Може би ще трябва да помислим какво да правим, ако ДНК-пробата съвпадне. В този случай ще те изправят пред съда.
— Добре де — кимна Капитана. По всичко личеше, че няма представа за какво става въпрос.
— Направих справка в полицията. Все още не са ти повдигнали официално обвинение за незаконно проникване или нещо друго. Но присъствието ти в сградата е нарушение на закона.
— Гладен съм. Носиш ли нещо за ядене?
— Не, но след малко ще помоля да ти донесат.
— Тук е хубаво и топло.
— Колко пъти си влизал в сградата?
— Откъде да знам? — сви рамене Капитана, после се ухили. — Нямам работен календар, Рой…
— Добре, ясно. А как проникваше вътре? Не през главния вход, предполагам.
— С гаражния асансьор до фоайето. Там изчаквах подходящия момент, за да се кача горе. В това ме бива. Едно време във Виетнам бях разузнавач. И то много добър.