— А пазачът?
— Не става за нищо. Дебел е почти колкото мен.
— Прав си — кимна Рой. — Значи си издебвал момента и си се качвал на четвъртия етаж по аварийното стълбище.
— Там е топло, има храна. Дори хладилник и тоалетна. Отдавна не бях използвал тоалетна. Вземах само десертчетата и инструментите, Рой. Нищо друго, кълна ти се!
— Откъде разбра, че там правят ремонт?
— От работниците. Подслушах разговора им по време на обедната им почивка.
— А инструментите?
— Взех само три долара за тях. Продадох ги на някакъв арабин на улицата. Бас държа, че копелето ме преметна. Доларите са още у мен. — В очите му проблесна надежда. — Мога да им ги върна и да приключим въпроса.
— Не мисля, че ще се съгласят.
— Заради проклетите десертчета, нали?
— Капитане, разкажи ми какво се случи в понеделник сутринта, някъде около шест.
— В понеделник ли? — замисли се Капитана. — Понеделник? — повтори той с празен поглед.
— Един ден, преди да ти купя храна и да ти подаря маратонките — подсети го Рой.
— Аха, ясно.
— Беше ли в сградата?
— О, да. Всяка нощ ходех там.
— Кога си тръгна?
— Имам часовник — гордо обяви ветеранът и дръпна ръкава си.
— Пазачът идва в шест.
— Вече ти казах, че не го бива. Нищо не вижда, нищо не чува. Във Виетнам нямаше да изкара дълго. — Замълча за момент, после убедено поклати глава. — Щеше да е мъртъв.
— Знаеше ли за охранителната камера във фоайето?
Капитана с недоумение го погледна, после поклати глава.
— Видели са ме на нея, така ли?
— Вероятно не. Но да се върнем на събитията в понеделник. Забеляза ли някого в сградата? — Капитана отново поклати глава. — В колко часа си тръгна?
— Рано.
— Покажи ми на часовника си.
Капитана се поколеба, после посочи числото шест.
— Добре, значи в шест. Можеш ли да го докажеш? — Рой срещна объркания му поглед и поясни: — Можеш ли да посочиш някого, който те е видял да излизаш в шест? Или пък човек, с когото си разговарял скоро след като си напуснал сградата?
— Не, Рой, не мога да посоча никого — отвърна с безгрижен тон Капитана.
— Къде отиде оттам?
— Към реката. Седнах на брега и гледах как изгрява слънцето. Обичам да гледам изгревите. Така не ми е толкова студено.
Рой бръкна в джоба си и му показа снимката на Даян Толивър.
— Виждал ли си някога тази жена?
— Хммм, хубава е.
— Познаваш ли я?
— Не, но съм я виждал да излиза от сградата.
— И в понеделник сутринта?
— Не.
— Чу ли асансьора? По времето, когато си се готвил да тръгваш?
— Нищо не съм чул — отвърна Капитана и избърса носа си с длан. — Мислиш ли, че тук дават нещо за ядене? Наистина съм гладен.
— Нали ти казах, че ще се погрижа? Значи си сигурен, че не си видял никого, докато излизаш…
— Излязох през гаража.
— И не видя нито пристигаща кола, нито паркирана там?
— Не.
Рой си пое въздух. Толкова дълбоко, че почти се задави. „Ароматът“ на Капитана се усещаше доста осезаемо в тясната стаичка.
— Просто се измъкнах навън. Много съм добър в измъкването.
Рой отмести бележника и се изправи.
— Сигурен съм, че е така. Сега ще отида да питам какво става с храната.
— Ако имат „Туинкис“, да донесат. И кафе.
Рой уреди храната, напусна сградата и се обади на Мейс.
— Как е работата? — попита тя.
— По всичко личи, че трябва да пледираме невменяемост — отвърна той, замълча за миг и добави: — А сега искам да знам какво става с Уоткинс. Ти ми хвърли бомбата, а после…
— Не по телефона, Рой. По-късно, когато се видим.
— Къде си?
— Пътувам към новата си работа.
52
— Благодаря, че ме приехте веднага — каза Бет.
В малката заседателна зала седяха двама мъже. Както винаги директорът на националното разузнаване Сам Донъли беше облечен елегантно, за разлика от дясната си ръка Джарвис Бърнс, чийто костюм сякаш бе престоял поне месец на дъното на автомобилен багажник. Националният разузнавателен център имаше офиси на много места. Настоящата среща се провеждаше в обикновена сграда в центъра на Вашингтон, на няколко преки от полицейското управление. Но Бет знаеше, че тя е била избрана именно защото е незабележима.