— „Чириос“?
— Нарицателно е за оксиконтин. Те са хора като теб и мен, но са направили друг избор.
— И имат ограничени шансове.
— Точно така. Всяка страна знае правилата. На бандитите не им пука дали ще им сритат задниците, или ще ги арестуват, дали ще ги вкарат в затвора, или ще ги гръмнат. Това е тяхното ежедневие. Но проявата на неуважение към тях е непростима.
— Защо имам чувството, че за две минути научих повече, отколкото за десет години?
— Ще се видим по-късно, професоре — усмихна се Мейс. — Остави външните лампи да светят. О, и още нещо. Моето дукати доста бие на очи. Да ти се намира някоя излишна кола?
— Разбира се. Бентлито или хондата?
— Много си приличат, няма що — с усмивка поклати глава Мейс. — Но все пак ще избера японката.
54
Мейс влезе под душа и дълго ми косата си. Това им беше лошото на мотоциклетните каски: в тях главата ти дяволски се поти. Загърна се в дебел халат и излезе от банята, предприемайки първата си обиколка на огромната къща, която обаче изглеждаше като джудже в сравнение с истинския палат отсреща. Всеки нормален човек, с изключение на мен, би свикнал с този начин на живот, каза си тя. Което не й попречи да се възхищава на скъпото обзавеждане, на аранжировката и вниманието към всеки детайл. Личеше си, че Марти Олтман наистина е била изключително надарена. Нищо чудно, че Ейб я обожаваше, което се долавяше от начина, по който говореше за нея.
Как ли ще се почувствам, ако някой мъж ме обожава?
Тя бръкна в раницата и извади тетрадка с имената и адресите на информаторите, които беше ползвала, когато работеше в полицията. Откри името, което й трябваше, и набра номера. Отсреща вдигнаха бързо, но се наложи да изчака няколко прехвърляния, докато в слушалката най-после прозвуча познатият женски глас.
— Здравей, Шарлот, обажда се Мейс.
— Мейс Пери ли?
— Ами колко жени с името Мейс познаваш?
— Още ли си в онзи ужасен затвор?
— Не, излежах си присъдата и излязох.
— Слава богу!
— А ти още ли се радваш на топлото си местенце в Автомобилната инспекция?
— Че как иначе — иронично отвърна Шарлот. — Отхвърлих няколко фантастични оферти от Холивуд, за да остана тук и по цял ден да се разправям с откачалки!
— Значи няма да имаш нищо против да обслужиш един нормален клиент.
— От опит знам, че това е прелюдия към поредната услуга, която ще ми поискаш.
— Имам името и адреса. Трябва ми само снимката.
— Вече не работиш в полицията. Иначе щях да чуя.
— Наистина е така, но се опитвам да се върна.
— Напоследък нещата станаха много трудни, Мейс. Отвсякъде дебнат електронни очи.
— А какво ще кажеш за един старомоден факс?
— Идеята ми звучи добре.
— Ще ми помогнеш, нали? За последен път, в името на доброто старо време!
В слушалката прозвуча тежка въздишка.
— Добре. Дай ми името и номера на факса си.
Десет минути по-късно Мейс стоеше до факса в малкия кабинет на втория етаж. След още две машината си свърши работата и листът изскочи от нея. Мейс го грабна. Беше фотокопие на шофьорска книжка.
Истинският Андре Уоткинс се оказа нисък, с гъста черна коса. Носеше очила, но нямаше брада. Ръстът му беше отбелязан в съответната графа. Доста по-скромен от ръста на човека, който ги посрещна в онзи апартамент. Дали истинският Уоткинс се е занимавал с придружаване на самотни дами? — запита се тя. Беше толкова необичайна професия, но може би наистина я бе упражнявал. Което означаваше, че фалшивият Уоткинс си беше направил труда да проучи биографията му.
По обратния път Мейс попадна на четириместно джакузи, скрито зад матирана стъклена преграда. Колебанието й продължи само секунда. Изтича в кухнята, отвори вградения в стената охладител за вино и измъкна бутилка каберне. Наля си една чаша и забърза обратно. След кратък оглед на контролния панел напълни джакузито, съблече халата и се плъзна в пенливата вода. Минута по-късно грабна телефона си от ръба на ваната и набра Рой.
— Къде си?
— На работа — отвърна той. — Забрави ли, че все пак не съм безработен?
— Добре, мърморко. Познай какво правя аз.
— Какво?
— Глезя се.
— Как? Като се упражняваш в стрелба? Или предпочиташ да налагаш бездомниците с желязото, от което хвърчат искри?