— Полицията със сигурност го е претърсила.
— Ние ще го направим за втори път.
— Ако ни хванат, пробацията ти отива на кино, Мейс! — предупредително я изгледа той. — Сестра ти не може ли да ни помогне?
— Не.
— Защо?
— Имам си причини.
— Бих желал да ги чуя.
— В момента тя не е особено очарована от мен — въздъхна Мейс. — По-добре кажи как да проникнем в къщата на Толивър. Случайно да имаш ключ?
— От къде на къде?
— Добре, имаме време. По-късно ще обсъдим този въпрос. А сега отиваме да проверим някои неща, които Ейб ми поръча.
— Затова ли дойде да ме вземеш?
— Имаш предвид дали те вземам да ме охраняваш? — попита тя.
— Не съм толкова глупав — поклати глава той. — Очевидно не издържах теста за бодигард.
— Напротив. Ако не беше поставил колата си между стрелеца и мен, със сигурност щях да съм мъртва. А куршумите можеха да те улучат. За всичко това се иска кураж. Но в случая те взех само защото мисля, че ще ти бъде интересно. Сигурно ще ти е приятно да си спомниш за миналото си на служебен защитник.
56
Хората от социалните служби, които работеха с Ейб Олтман, бяха във възторг от богатия професор.
— Той е човек с визия — обяви шефката на службата Кармела, млада латиноамериканка с права тъмна коса, облечена с плисирана пола и тънка блуза. — И разбира нещата.
— Дано и аз да ги разбера — натърти Мейс.
Намираха се в кабинета на шефката — малка стаичка три на три метра с ръждясал климатик на прозореца, който очевидно не работеше. По стените и тавана се виждаха петна от влага, а мебелите сякаш бяха събирани от боклука. Раздрънканият компютър на бюрото беше най-малко на десет години. Явно държавата не проявяваше особена щедрост към подобни места.
— Мистър Олтман спомена, че сте работили в полицията — подхвърли жената.
— Не го приемайте като недостатък — отвърна Мейс.
— О, бъдете спокойна. Брат ми е патрулен полицай именно тук, в Седми район.
— Значи е доста зает.
— Познавате ли този район?
— И аз едно време патрулирах в него. — Мейс спря поглед на купчината листове в ръцете на жената. — Това ли са имената?
— Да. Предупредени са, ще ви очакват в посочен от вас час. Когато се обадихте, че тръгвате насам, се свързах с Алиша, първото име в списъка. Предупредих я да ви чака след половин час — каза тя и се обърна към Рой. — А вие приличате на адвокат.
— Мистър Кингман ми помага в този проект — обясни Мейс.
Жената му хвърли изучаващ поглед.
— Идвали ли сте по тези места?
— Снощи бях в Шести район, ако това има значение.
— Защо? — изненада се тя.
— Да потърся малко вълнение. И го получих.
— Не се и съмнявам. Местата, които ще посетите, са малко… хм… опасни.
— Бъдете спокойна, всичко ще бъде наред — отвърна Мейс.
— Колко опасни? — пожела да узнае Рой.
— Дори брат ми не обича повикванията от местата в списъка ви. Отива там само с подкрепата на още две патрулни коли.
— Наистина ли? — попита Рой и хвърли разтревожен поглед към Мейс.
— Благодаря, Кармела — каза тя и го дръпна за ръкава. — Ще държим връзка.
Върнаха се в хондата. Мейс прелисти досието на Алиша Роджърс и каза:
— Надявам се, че ни чака.
— Едва шестнайсетгодишна, а вече с тригодишно дете? — учуди се Рой, който надничаше в страниците.
— Не бива да се учудваш. Тук всички знаят истината за щъркелите.
— Имаш ли представа къде е това? — попита той, прочел адреса в списъка.
— Да. В центъра на района, където продават дрога.
— Как точно ще стигнем до местата, които дори полицията избягва, и как после ще се върнем живи и здрави?
— Не е ли малко късно да задаваш подобен въпрос?
— Много смешно!
— Отиваме да помагаме на хората, а не да ги арестуваме. Това би трябвало да означава нещо.
— Така ли било? Съобщаваме, че сме дошли да помагаме, и водата се разделя, за да ни направи път? Това да не ти е анимация на Дисни!
— Не съм допускала, че си циник.
— Не съм циник. Просто искам довечера да се прибера цял и невредим.
Усмивката на Мейс се стопи.
— Не е зле да имаш подобна цел.
57
Макар и относително близо до центъра на Вашингтон, блокът на Алиша приличаше на сграда в Багдад, пострадала от бомбардировките. Хондата спря на паркинг, осеян с боклуци и скелетите на поне десетина коли.