Тя се наведе над масата и направи няколко резки с пръчиците си върху салфетката.
— Кабинетът на Даян Толивър.
— Нима искаш да се върнеш там? Защо?
— Нещо се е случило, Рой. Онези типове със седана се появиха непосредствено след посещението ми в кабинета.
— Откъде биха могли да знаят, че си влизала? С теб бях само аз. Можеш да бъдеш сигурна, че не съм го споделил с никого.
— Трябва да проникнем и в къщата й.
— Тя не е ли запечатана от полицията?
— Само с лента.
— Но това ще бъде престъпление! И то повече от едно. Като нищо ще те върнат в затвора!
— Аз вече съм в затвора, Рой! — мрачно въздъхна тя. — Просто другите не могат да видят решетките.
— Какво се надяваш да откриеш в къщата й?
— Тя ни насочи към Андре Уоткинс, но бандитите ни изпревариха. От което следва, че трябва да се сдобием с информацията по друг начин.
— Това не е ли работа на полицията?
— Някакви мръсници се опитаха да ме убият. Не мога да оставя нещата така.
— Но нямаш представа дали случилото се има връзка с Даян.
— Интуицията ми нашепва, че има. А аз вярвам на интуицията си.
— Никога ли не греши?
— Не и по важните въпроси.
Рой спря поглед на голямата спортна зала, която се издигаше малко встрани от къщата за гости на Олтман.
— Готова ли си за една малка баскетболна тренировка?
— Какво? — втренчи се в лицето му Мейс. — Не ти ли стигна онази с Психото?
— Предполагам, че нашата ще бъде доста по-приятелска.
— Не бъди толкова сигурен. Помниш ли как описа играта ми? Аз мога да се сравнявам с най-добрите. За съжаление не си нося екипа.
— Бас държа, че Олтман разполага с всичко необходимо.
— Не — поклати глава тя. — Видях какво направи с Психото. Не мога да се меря с теб.
— Хайде де! Ще бъда по-внимателен.
— Ей това исках да чуя! — иронично проточи тя, замълча за момент и вдигна глава. — Какво ще кажеш за „КОНЧЕ“?
— „КОНЧЕ“ ли?
— Е, знаеш за какво говоря.
— Мисля, че съм я играл един-два пъти.
— В интерес на истината, аз я играх непрекъснато през последните две години. Навит ли си?
— Няма проблеми.
— Не ми звучиш убедително. На какво ще играем?
— Как така на какво?
— Няма да се потя за нищо!
— Какво си намислила?
— Не е каквото очакваш. Никакви голи масажи за победителя, никакви подобни гадости!
— Добре. Без голота, без докосване. Обещавам.
Тя го погледна колебливо.
— Хайде, Мейс! Нали вярваш на интуицията си?
— В случая интуицията ми подсказва, че ще приема всичко, което предложиш.
— Добре. Ако ти победиш, ние продължаваме разследването самостоятелно, без ченгетата. Но ако победя аз, отиваме при тях, разказваме им всичко, което знаем, и оставяме нещата в техни ръце.
Мейс го гледаше с каменно изражение.
— Нали няма да обърнеш гръб на интуицията си? — настоя той.
— Май очаквах малко повече от теб, Рой — промълви тя.
— А пък аз мисля, че на даден етап ще ми благодариш — тръсна глава той. — Готова ли си?
— Добре — изправи се тя. — Очаква те сериозно изпитание, Кингман!
64
— Имам чувството, че съм се върнал в колежа — прошепна Рой, смаян от залата, която Олтман беше построил със спечелените благодарение на Уорън Бъфет пари.
— Ти си играл в известен университетски отбор, докато аз съм участвала само в състезания между гимназиални отбори — отвърна Мейс. — Ето защо всичко тук ми се струва фантастично.
— Той дори има копия от флаговете на шампионатите на Националната колежанска спортна асоциация, спечелени от мъжките и женските отбори в Мериленд — отбеляза Рой.
През следващите няколко минути огледаха басейна, просторната съблекалня с душкабини, сауната, парната баня и фитнес залата, оборудвана с модерни уреди. В едно от помещенията откриха нови спортни екипи. На пода бяха подредени нови гуменки и маратонки.
— Това е някаква спортна фантазия — промълви Рой.
— Да се залавяме за работа, защото горя от нетърпение да ти сритам задника! — обяви Мейс.
— Охо, някои хора стават твърде самоуверени — отбеляза с усмивка той.
— Много скоро ще ти се доплаче! — каза с твърд глас тя.
— А какво ще кажеш, ако и двамата останем живи? Не е ли по-важно?