— Какво ще кажеш? — обади се Хоуп, след като двете коли изчезнаха в пресечката.
— Ще кажа, че изпълнихме заповедта и сега трябва да докладваме.
— А сестрата и онзи адвокат?
— Аз не пиша сценариите, Дон. Само ги изпълнявам. Но ще ти призная, че колкото повече затъваме в тая работа, толкова по-малко ми харесва. Не съм подавал молба за изпълнение на мръсни задачи, ти също.
— Плащат ни четири пъти повече от нормалното.
— Да, но срещу какво? Да избиваме сънародниците си?
— По време на инструктажа Бърнс подробно ни обясни на какво можем да попаднем. Но всичко е в името на националната сигурност. Понякога се изправяме срещу вътрешен враг и ти прекрасно го знаеш!
— Още ми се повдига, като си спомня как пръснах главата на Мелдън.
— Бърнс го обвини в предателство и ни представи доказателства. Но ако истината излезе наяве, години разузнавателна дейност ще бъдат компрометирани. Той трябваше да бъде отстранен. Такива са специалните операции, Карл. При тях старите правила не важат.
— Повтаряй си го непрекъснато и дано си повярваш.
Райгър запали мотора и се насочи към изхода на паркинга.
Една кола без отличителни знаци се отлепи от насрещния тротоар и бавно ги последва. Човекът на седалката до шофьора приближи микрофона до устните си.
— Втори екип тръгва след обекта.
Гласът на Бет Пери остро пропука в затвореното пространство.
— Следвайте ги докрай, дори да са тръгнали към ада!
66
— Помните ли ме, докторе?
Мейс се намираше във фоайето на Отдела за съдебна медицина, а Рой остана в колата. Лицето на главния съдебен лекар Лоуел Касел се разтегли в широка усмивка.
— Бях приятно изненадан, когато ми съобщиха, че си тук.
— Виждам, че все още имаш навика да работиш до късно.
— Работа има много въпреки усилията на сестра ти да намали броя на убийствата.
След тези думи Касел стисна ръката й и я прегърна.
— Много се радвам да те видя, Мейс.
— Липсваше ми, докторе — усмихна се тя и се огледа. — Това място беше пред завършване, когато… хммм… заминах.
— Така беше — кимна Касел. — Надявам се, че Бет ти е предала какво мисля за цялата тази история.
— Да, съвсем ясно.
— Кажи сега какво мога да направя за теб.
— Просто се отбих да те видя.
— И?
— Имам някои въпроси, свързани с едно разследване.
— На Даян Толивър ли?
— Откъде знаеш?
— Ела, ще го обсъдим на спокойствие.
Минута по-късно вече бяха в кабинета му.
— И така, Даян Толивър — директно каза Мейс.
— Разследването не е приключило.
— Ясно ми е.
— Значи ти е ясно и това, че не мога да го обсъждам.
— Слушай, докторе. Знам, че вече не работя в полицията.
— Ако зависеше от мен, щях да ти покажа цялото досие. Но не зависи от мен.
— От Бет вече научих някои неща.
— Тя е шефката, а аз съм само изпълнител.
— Както и да е. Ако предположим, че работех по случая, със сигурност щях да поискам да се запозная със заключението от аутопсията, списъка с откритите улики на местопрестъплението, доклада на токсикологията, свидетелствата за изнасилване. Обичайните неща…
— Но само ако работеше по случая.
— Проблемът е, че не мога да работя по него, защото не съм ченге — въздъхна Мейс, стана и закрачи напред-назад. — Поне докато присъдата ми не бъде отменена.
— Именно.
— Или ако обстоятелствата не се променят.
— А как биха могли да се променят? — любопитно я погледна Касел.
— Като докажа невинността си или нещо друго.
— Какво друго?
— Ако успея например да разкрия някое престъпление. Тежко престъпление.
— Разбирам. Преди години нямаше ли подобен случай с един агент на ФБР?
— Да. Същият човек дойде да ме посети в затвора.
— Сега вече разбирам мотивацията ти.
— Докторе, аз не мога да бъда нищо друго, освен ченге. За разлика от Бет, която може всичко — например да управлява компания от класацията на списание „Форчън“, а дори и да бъде президент на САЩ, ако пожелае. А аз мога да съм ченге, и нищо повече.
— Не се подценявай, Мейс.
— Нека го кажа по друг начин — въздъхна тя. — Това е единственото нещо, което съм искала да бъда.