— Разбирам те. Особено като взема предвид какво се случи с баща ти.
— Ти го познаваше, нали?
— Имах тази чест. Ето защо все още не мога да приема, че Мона Данфорт се е настанила в някогашния му кабинет.
— Докато бях в затвора, постоянно си мислех как ще изляза на свобода и ще докажа невинността си, и ще се върна на работа. Там това ми се струваше напълно възможно.
— А сега?
— Не чак толкова — намръщи се Мейс.
— Но искаш да опиташ, нали? Дори с риск да се върнеш в затвора?
— Бог ми е свидетел, че не искам да се връщам там. Но как да живея без работата си? — Тя замълча, търсейки подходящите думи. — Имам чувството, че пак съм зад решетките, въпреки че съм свободна. Трудно ми е да ти го обясня.
— Не е трудно — поклати глава съдебният лекар. — Разбирам те много добре.
— Тук съм, за да те помоля за помощ, защото без криминологична информация не мога да направя нищо.
Тя се върна на мястото си и открито го погледна в очите.
Той помълча известно време, после се изправи.
— Все още не разполагам с доклада на токсикологията и ДНК-резултатите.
— Ясно.
Съдебният лекар издърпа едно чекмедже, извади някакви документи и ги сложи на бюрото.
— Проклетата простата! — направи гримаса той. — Пак трябва да отскоча до тоалетната. Радвай се, че Господ ти е спестил това нещо. Ей сега ще се върна.
Преди да излезе, Касел свали калъфа на копирния апарат, който беше поставен на шкафчето зад гърба му.
— Току-що смених тонера и го заредих с хартия — промърмори той.
Мейс изчака вратата да се затвори след него и бързо започна да копира.
67
— Изглеждаш доволна — отбеляза Рой, докато включваше на скорост.
— Ами да, доволна съм — кимна Мейс. — А за онова джакузи си прав: човек наистина може да го използва вместо басейн.
Той погледна папката в ръцете й.
— Какво е това?
— Резултатът от един огромен риск, поет от добър приятел.
— Какво очакваш да научиш?
— Карай към службата ти, а аз ще чета.
Двайсет минути по-късно Рой паркира в подземния гараж и Мейс затвори последната страница от материалите, които беше копирала.
— Е, и? — погледна я той.
— Била е изнасилена, но Бет вече ми го каза. Резултатите от ДНК-анализа на твоя приятел все още не са готови, токсикологичните заключения — също.
— Причини за смъртта?
— Прекъсване на мозъчния ствол и счупване на шийните прешлени. — Тя вдигна глава да го погледне. — Това е дело на физически силен човек, който е знаел какво прави.
— Като например бивш армейски рейнджър, тежащ над сто и трийсет килограма?
— Ти го каза.
— Друго?
— Петната по дрехите й съвпадат с пробите, взети от Капитана.
— Сега разбирам защо още не са го изправили пред съда — бавно рече Рой. — Чакат резултатите от ДНК-анализа, за да го заковат. По закон трябва да му повдигнат обвинение двайсет и четири часа след ареста.
— Как ще пледираш, когато това се случи?
— Невинен, високо и ясно. Независимо дали става въпрос за грабеж или убийство. Оттам ще започнем. Нямам намерение да помагам на прокуратурата. — Очите му се сведоха към папката. — Нещо, което да не сочи към Капитана?
— Нищо.
— Но ДНК-пробата няма да съвпадне. Значи могат да го обвинят в грабеж, но не и в убийство. Като за начало ще бъда доволен и на това.
— Че кой не би бил на твое място? — намръщи се Мейс.
— В петък вечерта Даян е вечеряла в ресторант с човек, който категорично не е бил Капитана.
— Може би с онзи Уоткинс. Имам предвид истинския Уоткинс.
— Да се надяваме, че ще разберем.
Асансьорът спря на етажа на „Шилинг и Мърдок“. Рой отвори вратата с помощта на магнитната си карта.
Минута по-късно влязоха в кабинета на убитата. Мейс се настани зад бюрото и огледа големия монитор на компютъра „Епъл“.
— Хубава машина — одобрително кимна тя.
— Изненадан съм, че ченгетата не взеха компютъра й — отбеляза Рой.
— Вече не го правят. Достатъчно е да прехвърлят съдържанието му на най-обикновена флаш памет. Няма да е зле да надникнем вътре… — Тя вдигна глава. — Какво ще кажеш?
— Със сигурност е защитен с парола, но мога да опитам.
Рой седна на стола до нея, включи компютъра и закова поглед в прозорчето за паролата, което се появи на екрана.