— Каква е твоята парола? — попита Мейс.
— CUV2778861.
— Буквите ги разбирам — „Кавалиърс“, Университета на Вирджиния. Но какво означават цифрите?
— Записахме двайсет и седем победи и седем загуби през последната година на следването ми.
— А осем-осем-шест-едно?
— Осемдесет и осем на шейсет и едно. Резултатът, с който загубихме последния мач срещу Канзас в Националното студентско първенство.
— Кога най-после ще забравиш, Рой? — съчувствено го погледна тя.
— Е, мисля по въпроса…
После той отново насочи вниманието си към прозорчето на екрана.
— Каква може да е твоята парола, Даян?
— Неомъжена, без деца — започна Мейс. — Някакви домашни любимци? — Рой поклати глава, а тя сведе очи към папката си. — Да опитаме с рождената дата.
Продиктува я от листа пред себе си, Рой я набра, но прозорчето я отхвърли. Опитаха различни комбинации на числата, а после той се сети, че знае моминското име на майка й.
— Последен опит, после системата ще блокира — предупреди той.
— Идеята беше глупава — поклати глава Мейс. — Няма начин да я открием. — Погледът й се закова върху горната част на екрана. — Какво е това?
Рой проследи посоката, в която сочеше.
— Уебкамера. Използва се при видео връзка и за разни други неща.
Мейс бавно излезе от обхвата на камерата и размаха ръце, за да привлече вниманието му. В същото време изпъна рамене и с ясен глас каза:
— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Най-добре е да си тръгваме.
Когато Рой излезе от обхвата на камерата и се приближи до нея, тя сграбчи ръката му и прошепна:
— Да се махаме оттук, по дяволите!
Повлече го към коридора, вратата меко се захлопна след тях.
— Какво става? — остро попита Рой.
— Онези, които се опитаха да ме убият, са ме засекли именно с камерата! Видели са, че претърсвам кабинета на Даян.
— Но кои са те?
— Които са били от другата страна на камерата. Хайде, да вървим, преди да са се появили!
— Кой ще се появи, по дяволите?
В следващия миг застинаха на място, доловили един и същ звук. Някой току-що беше отворил външната врата на кантората.
— Те!
68
— Насам! — прошепна Рой и я дръпна в страничния коридор, по-далеч от входната врата. Свиха зад ъгъла и се озоваха пред една врата в дъното. Помещението, в което влязоха, беше тъмно.
— Какво е това?
— Стаята за служебната поща.
— Страхотно! Може би си намислил да разгледаме някое лъскаво туристическо списание, докато изтекат последните минути на жалкия ни живот?
— Идеята ми е по-различна. Ела!
Приближиха се към малка метална врата в дъното на стаята, боядисана в цвета на стената. Издигаше се на около метър и двайсет от пода.
— Фирмата държи един-два кабинета на петия етаж, там е и архивът ни — поясни Рой и натисна червеното копче на стената. Вратичка се вдигна, разкривайки нещо като клетка с размери метър на метър, в която трудно би се побрал дори един човек.
— Шахта? — вдигна вежди Мейс.
— Сервизен асансьор, който отива право в стаята на архива на петия етаж.
В следващия миг застинаха, доловили забързани стъпки по коридора.
— Влизай вътре, Мейс!
— Ами ти?
— Няма място и за двамата, влизай!
Тя надникна в дупката.
— Ако не влезеш в тази клетка заедно с мен, със сигурност ще влезеш в ковчег — каза тя.
Рой я бутна вътре и пропълзя след нея. В момента, в който вратата на пощенското помещение отлетя встрани от тежък ритник, той протегна ръка и натисна зеления бутон на стената. Металната вратичка се затвори и пневматиката забуча. Мястото беше толкова малко, че коленете на Мейс опираха в носа й, а много по-високият Рой се беше сгънал на две до нея.
— Фенерче ли имаш в джоба си, или си възбуден от близостта ми? — изпъшка тя.
— Фенерче е. Грабнах го от рафта в последния момент.
Асансьорът спря и вратичката се отвори. Рой скочи на пода и дръпна Мейс след себе си. Миг по-късно двамата вече тичаха по коридора, осветявайки пътя си с фенерчето.
— С асансьорите не става, а те със сигурност са блокирали стълбите — задъхано рече Рой.
— Но само онези, които водят надолу — добави тя и го дръпна за ръката. — Насам!
Продължиха да тичат. В един момент Мейс спря, покри пръстите си с ръкава на блузата и натисна бутона на противопожарна аларма на стената пред себе си. Разнесе се пронизителен вой, по тавана замигаха червени лампи. Те продължиха да тичат.