— Идиоти! Нима… Нима разумът на обществото е способен да атрофира до такава степен? Или умствената леност изключва логическото мислене на масата?
— Каква връзка има с леността на ума? Щом е невъзможно да се докаже.
— Да се докаже? Какво има тук за доказване? Това изказване не е нищо друго освен най-гениален по своята простота психологически тест, който само за един миг просто определя пълните глупаци с атрофирали умствени способности. Ако при това те се изказват и в пресата, то с това сами показват: вижте ни, какви сме глупаци! Гениален тест!
— Какъв тест? Това изказване е недоказуемо.
— Недоказуемо смятате? А тук изобщо няма какво да се доказва. Казаното от Анастасия е аксиома. Съдете сам. Текстът на всяка една книга, всяко едно писмо, всяка устна реч, се сътои именно от съчетания от звуци. Това ясно ли е? Съгласни ли сте с това?
— Ами, в общи линии, да, съгласен съм. Действително, текстовете на всички книги се сътоят от съчетания.
— Виждате ли колко е просто всичко? И в тази простота, ленивите да мислят логически са се спънали.
— Възможно е… Но тя каза, че е намерила и събрала от просторите на Вселената най-добрите съчетания и те ще оказват благотворно влияние върху четящите.
— Но и в това също няма абсолютно нищо мистично. Съдете сам. Когато четете една или друга книга, статия от вестник или списание, нима те не ви оказват никакво влияние? Текстът може да ви остави равнодушен, да предизвика раздразнение, удовлетворение, злоба или радост. Така ли е ? Това разбираемо ли е ? Съгласен ли сте?
— Да.
— Е добре. А що се отнася до благотворното влияние на текстовете на Анастасия, то се доказва от реакцията на читателите към прочетеното. Става дума не за рецензии, които могат да бъдат и поръчани. Фактът на благотворно влияние се потвърждава от творческия порив. За него свидетелстват множеството стихове и песни, написани от вашите читатели. Аз съм купил пет аудиосборници с песни, посветени на Анастасия. Написали са ги обикновени, или точно обратното, необикновени хора. Купих тези касети, слушах ги. Самият живот потвърди казаното от Анастасия. А вие: «Мистика». Нямате право да бъдете цензор на Анастасия.
— Добре. Извинете ме. Благодаря ви за съветите.
Вече бях хванал дръжката на вратата за да изляза от кабинета на психолога.
— Почакайте малко, Владимир Николаевич. Виждам, че ми се обидихте. Простете ми, ако тонът ми е бил малко рязък. Не искам да се разделяме така.
Александър Сергеевич стоеше в средата на кабинета. Леко пълен, възрастен човек. Той внимателно закопча копчетата на сакото си и продължи:
— Разберете, длъжен сте да пишете всичко, което казва Анастасия. Дори и ако нещо от казаното не ви е ясно, дори и на мен да не е или на някой друг. Дори и така да е. Важно е те да го разберат!
— Кои те?
— Младите жени, които още са способни да раждат здрави деца. Ако те разберат, със сигурност всичко ще се промени… Само че малко говорихме ние за вашия син, а нали точно това ви доведе при мен.
— Да, за това дойдох.
— Нищо конкретно не мога да ви посъветвам. Прекалено нестандартна е ситуацията. Може би да му занесете книжки с картинки там в тайгата. По история например. Или да се облечете по-добре. Може и да говоря глупости в момента, но просто ми се иска да му представите нашата действителност като не толкова страшна.
— А като каква? Украсена и напудрена?
— Не е в това работата. Вие самият ще бъдете представител на нашата действителност пред сина ви и с това ще се компрометирате пред детето.
— А защо пък аз само трябва да отговарям за всички извращения в нашето общество?
— Ако покажете на сина си своята неспособност да измените каквото и да било в обществото към добро, то ще му покажете своето безсилие. Ще се компрометирате пред сина си. Мисля, че той е възпитан така, че няма да разбере съществуването на нещо невъзможно за човека.
— Изглежда че сте прав Александър Сергеевич.Благодаря ви за практичния съвет. Действително, по-добре да се поразкраси малко нашият живот пред детето. Струва си, а то иначе ще си помисли…
Ние си стиснахме ръцете и както ми се строи, се разделихме без неприязън.
Разговор със сина
Изминавайки самостоятелно целия път до полянката на Анастасия, аз се приближавах към познатите места с чувството, че се връщам у дома. Този път не ме посрещаше никой. И на мен дори ми хареса да ходя из тайгата, сам, без водач.
Не започнах да викам Анастасия, тя сигурно се занимаваше със свои работи, като се освободи ще почувства че идвам, и ще дойде сама. Като видях любимотото ми място край брега на езерото, на което често седяхме с Анастасия, реших първо да се преоблека, преди да седна и да си почина малко след дългия път.