Извадих от раницата си тъмно сив немачкаем костюм, тънък бял пуловер и нови обувки. Когато се стягах за тяйгата, исках да взема и бяла риза с вратовръзка, но после реших, че ризата ще се смачка, а в тайгата няма как да я изгладиш. А костюмът в магазина така ми го опаковаха, че той не се измачка.
Реших да се представя пред сина си елегантен и тържествен, затова и толкова време отделих на обмисляне на външния си вид.
И самобръсначка бях донесъл със себе си, и огледало. Подпрях огледалото на дървото, избръснах се, сресах се. После седнах на малката могилка, извадих бележник и писалка, за да добавя към плана за срещата със сина ми обмисленото по пътя.
Синът ми скоро ще стане на пет годиники. Разбира се той вече може да разговаря. Последният път го видях съвсем мъничък, още не говореше, а сега сигурно вече много неща е осмислил. Сигурно дърдори по цели дни с Анастасия и дядовците. Твърдо реших: щом видя Анастасия, веднага да й разкажа как съм планирал срещата си със сина ни и какво смятам да му кажа.
Пет години внимателно изучавах различните системи за възпитание на децата и взех, от моя гледна точка, всичко най-добро и разбираемо. Направих си нужните изводи след общуването си с педагози и детски психолози. Сега, преди да се срещна със сина ми, ми се искаше да обсъдя разработеният план и направени изводи с Анастасия. Заедно с нея още веднъж всичко в детайли да обмислим. Нека Анастасия да ме посъветва, какви да са първите ми думи към сина, в каква поза да застана пред него. Позата също е важна, реших аз, бащата трябва да изглежда значим пред детето. Но отначало Анастасия трябва да ме представи пред него.
В бележника като първа точка беше записано: «Представянето ми пред сина от Анастасия»
Нека ме представи с прости думи от типа: «Ето синко, пред тебе стои твоят роден баща»
Но трябва да каже тези думи много тържествено, за да може детето веднага да почувства по тона й значимостта на своя баща и после да се вслушва в него.
Изведнъж усетих как всичко наоколо притихва, сякаш застана нащрек. Не се изплаших от настъпилата внезапно тишина. Винаги така ставаше преди срещата с Анастасия в тайгата. Тайгата с всички свои обитатели сякаш замираха и се вслушваха, заставаха нащрек и оценяваха дали няма да пришелецът да причини на тяхната стопанка неприятности. После всичко ще се успокои, щом устеи, че липсва агресия…
По настъпилата тишина аз разбрах, че зад мен тихичко се е приближила Анастасия. Не беше трудно да я почувствам и заради това, че отзад сякаш нещо започна да сгрява гърба ми. А само Анастасия можеше да гледа със сгряващ поглед. Не се обърнах веднага към този поглед. Известно време продължавах да седя, усещайки приятната и радостна топлина. После се обърнах и видях…
Пред мен стабилно стоеше, стъпил на тревата с боси крачета моят малък син. Беше пораснал. Русите му коси вече се спускаха на къдрици до раменете. Беше облечен в къса, изплетена от копривени влакна ризка без яка. Приличаше на Анастасия и на мен малко, но това не се забелязваше веднага. Както се обърнах подпрян с ръце на земята, така и останах да го гледам, замрял на четири крака и забравил за всичко на света. И той ме гледаше мълчаливо с погледа на Анастасия. Може би не можах да кажа нищо дълго време заради неочакваността, но той първи заговори:
— Поздравявам светлите ти мисли, мой татко!
— Да? И аз те поздравявам, — отговорих аз.
— Прости ми татко.
— За какво да ти простя?
— Затова, че прекъснах важните ти размишления. Отначало стоях по-далече от теб, без да ти преча, но ми се прииска да се приближа и да постоя до тебе. Позволи ми, татко, да поседя до тебе тихичко, докато завършиш размишленията си.
— Да? Добре. Разбира се, поседи.
Той бързо се приближи, седна на половин метър от мен и замря. Аз продължавах да седя объркано на четири крака, но докато той сядаше успях да помисля: «Трябва да заема дълбокомислена поза, за да може, докато, както той смята, завърша своите важни размишления, да реша как да се държа по-нататък».
Заех достойна поза и известно време ние седяхме и мълчахме. После аз се обърнах към седящият тихо мой малък син и го попитах:
— Е как вървят твоите работи?
Той трепна радостно като чу гласа ми, обърна се и се загледа право в очите ми. По погледа му се чувстваше: той се напряга, но не знае как да отговори на моят прост въпрос. После все пак заговори: