— Не мога, татко, да отговоря на въпроса ти. Не знам как вървят работите. Тук животът върви, татко. Хубав е животът.
«Трябва някак да продължа разговора,-помислих аз, — не бива да изпускам инициативата». И зададох още един стандартен въпрос:
— А ти как си? Слушаш ли майка си?
Този път той отговори веднага:
— Винаги с радост слушам, когато говори мама. И когато дядовците говорят ми е интересно да слушам. И аз им говоря и мен също ме слушат. А мама Анастасия смята, че аз много говоря, а трябва повече да мисля, така казва мама Анастасия. Но аз бързо мисля и ми се иска да говоря по-различно.
— Как различно?
— Както дядовците нареждат думите една след друга, като мама, като тебе татко.
— А откъде знаеш как аз подреждам думите?
— Мама ми показа. Когато мама заговори с твоите думи, на мен ми става много интересно.
— Така ли? Виж ти… А какъв искаш да станеш?
Той отново не разбра този най-обикновен въпрос, който не веднъж възрастните задават на децата и отговори след известна пауза.
— Ами че аз вече съм, татко.
— Разбира се, че си, но аз имам предвид какъв искаш да станеш. Когато пораснеш, какво ще правиш?
— Аз ще бъда теб, татко, когато порасна. Ще довършвам това, което ти сега правиш.
— Откъде знаеш какво правя аз сега?
— Мама Анастасия ми разказва какъв си ти… Как беше тази дума… да, спомних си, какъв си герой, татако.
— Герой?
— Да. На тебе ти е трудно. Мама иска да ти бъде по-леко. Да си починеш в човешки условия, но ти заминаваш там, където на много хора им е трудно да живеят.Затова и заминаваш, за да бъде и там хубаво. Много ми стана мъчно като разбрах, че има хора, които си нямат свои полянки и тях винаги ги плашат и ги карат да живеят не така, както те сами искат. Те не могат сами да си вземат храна. Те трябва… да, да работят, така се казаше. Те трябва да правят не както те искат, а така, както им казва някой. И за това им дават хартийки — пари, после тези пари ги разменят за храна. Те просто малко са забравили, как може различно да се живее и как може да се радват на живота. И ти татко отиваш там, където на хората им е трудно, за да направиш и там да е хубаво.
— Да? Отивам… Трябва навсякъде да е хубаво. Но как планираш ти да довършиш доброто, как се готвиш за това сега? Нали трябва да се учиш.
— Аз се уча татко. Много ми харесва да се уча и се старая.
— Какво учиш, какъв предмет?
Той отново не веднага разбра въпроса, но после отговори:
— По целия предмет се уча. Щом стигне до скоростта на мама Анастасия, веднага ще разбера целия предмет или всичките предмети. Да, по-правилно е да се каже всичките предмети.
— Какво ще стигне до скоростта на мама?
— Мисълта ми. Но засега тя не се ускорява толкова бързо. Скоростта на мамината мисъл е по-бърза. По-бърза е отколкото на дядовците и на слънчевия лъч. Тя е толкова бърза, че само при Него е още по-бърза.
— При кого, при Него?
— У Бога, нашия Отец.
— Да, разбира се. Ами така, старай се. Да, трябва да се стараеш, синко.
— Добре татко, аз още по-старателно ще се старая.
За да продължа разговора за учението, но и да кажа нещо умно и значимо, аз напосоки извадих от раницата една от донесените с мен книги, тя се оказа учебник за пети клас «История на Древния свят» и казах на сина ми:
— Ето виждаш ли, Володя, това е една от многото книги, които пишат съвременните хора. В тази книга на децата се разказва за това, как се е зародил животът на Земята, как се е развивал човекът и обществото. Тук има много цветни картинки и печатен текст. В тази книга е разказана историята на човечеството. Учените — това са такива мъдри хора, по-умни от другите, са описали в тази книга животът на първобитните хора на земята. Когато се научиш да четеш ще можеш да научиш от нея много интересни неща.
— Аз мога да чета татко.
— Да… Как? Мама ли те научи да четеш?
— Мама Анастасия веднъж ми начерта на пясък буквите и с глас изобрази названието им.
— И ти веднага ли запомни всички букви?
— Запомних ги. Те са много малко. Тъжно ми стана като разбрах колко са малко.
Отначало не отдадох значение на казаното за количеството букви. Исках да чуя, дали наистина ще може моят син да прочете печатния текст. Отворих книгата на първата страница и я подадох като му предложих:
— Ето, опитай да прочетеш.
Изопаченото представяне на историята
Той взе разтворената книга, не знам защо с лявата ръка, известно време мълчаливо гледа печатния текст, после започна да чете: «Най-древните хора живеели в горещи страни, където нямало мраз и студени зими. Хората живеели не поотделно, а на групи, които учените наричат човешки стада. Всички в стадото, и малки и големи, се занимавали със събирателство. По цели дни търсели ядивни корени, диворастящи плодове и яйца на птици».