— А защо не сте общували?
Как да му обясня на този човек в кратък разговор всичко онова, което бях написал в няколко книги. Как да му кажа, че Анастасия отказа да напусне своята полянка в тайгата и да се пренесе със сина ни в града, а аз не съм приспособен към живота в тайгата? И че именно тя не ми даваше възможност не само да му подарявам традиционните грачки, но и просто да общувам с него. Всяко лято аз отивах в сибирската тайга, на полянката, където живееха Анастасия и моят син, но така и успях да видя сина си.Всеки път той се оказваше някъде другаде, не край Анастасия, а при дядо й или прадядо й, които живееха в съседство, в дълбините на безкрайната сибирска тайга. Анастасия отказваше да ме заведе на гости и нещо повече: всеки път упорито настояваше, че първо трябва да се подготвя за разговора със сина си.
Когато се опитвах да започна разговор за възпитанието на децата, аз задавах на много мои познати един и същи въпрос, който винаги предизвикваше недоумение и неразбиране, макар да беше съвсем прост:
— Ти разговарял ли си някога сериозно с детето си?
В крайна сметка винаги ставаше ясно, че темите на разговор при всички са еднакви: «Иди да ядеш… Време е да спиш… Не прави бели… Прибери си играчките… Научи ли си уроците?…»
Детето пораства, тръгва на училище, а да поговорят за смисъла на живота, за предназначението на човека или дори просто за това какъв жизнен път му предстои, на мнозина не им достига време или пък не смятат подобен разговор за важен. Може би смятат, че сега не му е времето че ще успеят по-късно. Но не успяват. Детето пораства…
Но ако ние дори не се опитваме да говорим сериозно със своите деца, кой тогава ги възпитава?
Защо Анастасия не ми даваше да общувам с моя роден син през всичките тези години? От нещо неизвестно се е бояла или нещо е предотвратявала?
И ето че дойде ден, когато тя внезапно попита: «Владимир, чувстваш ли се готов да се срещнеш със своя син и да поговориш?» Аз й отговорих, че искам да се срещна, но не можах да произнеса думата «готов».
През всичките тези години аз четях всичко, което можах да намеря за взаимоотношенията между родители и деца. Пишех книги, изказвах се на конференции в различни страни, но почти не пишех и не говорех за най-главното, което ме интересуваше през тези години — за възпитанието на децата и за отношението на по-старото поколение към тях.
Обмислях множество съвети от литературата за възпитание на децата, обаче все по-често си спомнях една фраза на Анастасия: «Възпитанието на децата — това е възпитание на самия себе си» Дълго време не ми беше ясен смисълът на тази фраза, но в края на краищата аз направих за себе си твърд извод: нашите деца ги възпитават не родителските нотации, не детската градина, училището или института. Нашите деца ги възпитава начина на живот: нашият начин на живот, начина на живот на обществото като цяло. И каквото и да казват родителите, учителите в училище или в друго просветно учреждение, каквито и мъдри системи за възпитание да се прилагат, децата ще следват наложилият се край тях начин на живот на мнозинството от хората.
Следователно излиза, че възпитанието на децата изцяло зависи от собственото разбиране за света, от това, как живееш ти самият, твоите родители и обществото като цяло. В болно, не щастливо общество могат да се родят само болни и нещастни деца.
— Ако подробно не ми разкажете за взаимоотношенията си с майката на вашия син, ще ми бъде трудно да ви дам действен съвет, — прекъсна проточилата се пауза психологът.
— Дълго е за разказване. С две думи, животът ми така се завъртя, че няколко години не съм общувал със сина си, и толкова.
— Добре, тогава кажете, през тези години помагали ли сте материално на майката на вашия син? Мисля, че материалната помощ за един предприемач е най-простия знак на внимание към семейството.
— Не, не съм помагал. Тя смята, че е осигурена с всичко необходимо.
— Тя да не би да е богат човек?
— Просто си има всичко.
Александър Сергеевич рязко стана иззад масата и бързо заговори:
— Тя живее в сибирската тайга. Води отшелнически начин на живот. Казва се Анастасия, вашият син се нарича Володя, а вие самият — Владимир Николаевич. Познах ви. Чел съм вашите книги, и не един път.
— Да…
Александър Срергеевич, развълнуван започна да крачи из кабинета, после отново заговори: