— Ами нямаш ли яйца от тях, та и ний да си завъдим?
— Има, как да нямам, ама скъпи са: десет лева едничкото!
— А бе десет, десет! Дай по две-три и ние да имаме от този чешит — думат селяните.
— Да ви дам бе, дядовото, да ви дам. Стока за продан ми е и хубава стока, носливи, и като кокошинки се въдят, ама малко ми са още и няма да има за всички ви!
— Колко имаш, дай ги сега, а за другите — други път!
И започнал дядо Куман яйца да продава. Продавал той, трупали се селяни, продавал, а в неделен ден моми и ергени от тяхното село идели да му гледат петлите.
Съживила се старата Гурбалова воденица и парици си събрал дядо Куман, ама все нещо го гложде на сърцето. „Ще се излюпят ония ми ти яйца — мисли си той, — ще наскачат пилета без рога по селата, че какво ще правя! Ех, най-после лъжата е като броеница. След едното зърно иде другото, след него — третото, и тъй се върти, догдето може.“ Тъкмо той се утешавал, и ето ти го Ботьо Стайкин от Паничери пристига с магарето и две пилета, провесени отстрани.
— Дядо Кумане бе, ти защо ни излъга нас, та ни отмъкна париците! Я си виж пилетата: къде им са рогата, а?
— На какво място ти е пологът? Къде са мътени?
— Ами че под плевника, къде другаде!
— Е, че като не слушаш, какво да ти правя! На припек трябва да бъде бе, чоджум! Аз ви разправях тогава, ама като не слушате! На слънце трябва да лежи квачката и стара, опитна кокошка трябва да е, а не първескиня. Първескиня кокошка рогато пиле не може да измъти, тъй да знаеш! Ами! Сестриникът тъй ми пише. И в Аустрия тъй било…
И Ботьо Стайкин се повъртял, потюхкал се, размятал пилетата насам-натам, па купил още три яйца, метнал се на магарето и го сръгал накъм село пак.